— Ще го убият? За едно бъркане в пазвата?, Гюлфие спокойно ме гледаше отдолу. Както беше вдигнала глава, гушите й не личаха и брадичката й приличаше на сърце.
— Тук е така. Има само четири наказания. За блудна дума и посягане агата хвърля от урвата. За кражба — беси на ей тоя чинар. За разбойничество — разстрелва на поляната насреща. За влязъл добитък в чуждо място — застрелва добичето, а на стопанина удря двадесет тояги по петите. Комуто не отърва — да си седи на опакито.
И аз бях дворянин, и аз бях съдил. Но тоя съд ме разтърси.
Не ми се гледаше повече, дръпнах столчето си и почнах да търся сред гласовете, които идеха от двора, гласа на ходжата пред Караибрахим.
— Хляб и сол да има, та другото е лесно, тъй говорят тукашните селяни — разказваше ходжата. — И още — каквото и да туриш в корема, той пак ще да иска. Ала много обичат хубавото. Само че не се трепят да спечелят богатство. Не продават душата си за пари и никога не мамят. Крадат само овцете на съседа, ала тъй като всеки краде от другия, накрая имат пак по толкова овце. Повече се надяват на бога и на ръцете си.
Един сладък женски глас ме накара да се обърна:
— Господарке, господарке!
Зад мене безшумно беше дошла една млада жена, облечена в селска носия, с боси нозе и руси коси. Севда беше.
Севда имаше съвсем младо лице, лице на момиче, но вече с бистрината на узряването. Ако ми кажеха, че е вдовица, нямаше да повярвам. А имаше в нея нещо, въпреки младостта й, което караше всеки мъж да мисли, че може да получи всичко, което душата му поиска, та и още да остане.
Гюлфие се обърна:
— Какво искаш мари?
— Разбрах, че са ти дошли много гости, та рекох, че дириш жени да шетат. Сама душа съм, ако ме искаш, да дойда в конака.
— Знам аз какво дириш. Върви сега при Стокя, ей я там, ражда, стой при нея, после ще видим.
— Олеле, господарке, хич не отбирам от деца.
— Да не си мома мари, Севдо? И от деца скоро ще отбираш. По стъпалата се изкачи Дельо, телохранителят на Сюлейман ага. Ходеше и се клатеше, та дъските на чардака скърцаха. Везаният със сребро елек беше разгърден, червеният му пояс беше смъкнат и се влачеше след него, влачеха се на две педи и ремъците на навущата му. Разпасан и нехаен, той излезе наред със Севда, клекна и почна да я гледа отдолу нагоре с откритите си, безсрамни очи. Тя хвърли поглед към него, потрепера като сърна, когато усети вълк, и се връцна, та влезе в стаята при родилката. Дельо се завъртя на пета и продължи да я гледа.
И аз гледах жената, като седна до постелята. И изведнъж — как падаше светлината върху нея — лицето й се промени. По него плъзнаха сенки. Те прогизваха от самата бяла плът, както полека се появява гнилота там, където е пипан с корави пръсти мекият плод — там, където после плодът ще загние. Те изникваха от двете страни на устата, край носа, под очите, където след време трябваше да легнат хлътнини и сенки и да направят сега младото лице порочно и хищно. Тайната светлина разкриваше бъдещето.
Сякаш усетила погледа ми, младата жена се обърна към мене.
Изчезнаха тъмните петна от натъртено, сенките и грозното пророчество. Към мене беше обърнато чистото лице на девица.
— Хубава жена — казах аз.
— Разпасана кучка — рече Гюлфие.
— Хубава жена. Като я мразиш, защо я пускаш в къщата си?
— Аллах, за какво? Как за какво? Да гледам сеир. Да гледам как мъжете се увъртат около нея, как се лигавят и заприличват на дърти магарета. А накрая ще я омъжа за най-дъртия и най-грозния, да проклина младините си.
Клекналият Дельо се изправи и дойде при нас.
— Както ожени и мене. Нали, Гюлфие? — рече той провлечено.
— Млък, Дельо. Мене няма да уплашиш.
— Чувай, Венецианецо, нали така те думат? Дойдох тук млад и зелен, а тя ми даде една баба. Нищо не можах да сторя. Всичките хора на агата е изпоженила, един ерген няма. Стои край хорото на момите и момците и гледа. На юнака ще избере джудже, на вариклечкото ще даде едра и яка мома, да го гони нощем с възглавници. А тя се киска. Дяволица си ти, Гюлфие, не си жена.
Гюлфие се кискаше.
— Дадох ти къща бе, неблагодарнико. Чеиз дадох на жена ти. Като не ти харесва, заколи я бе, Дельо. Толкова народ си изклал.
Той стоеше насреща й, гледаше я с любопитство и се люлееше ту на пети, ту на пръсти. Усмихваше се, приказваше нехайно, не се разбираше ядосан ли е, или се подиграва.
— Ще ти върна аз, Гюлфие, ей богу, ще ти върна.
— Да ми викаш „господарке“. Защо си дошъл?
— Агата каза да му се обадиш.
Гюлфие потътра столчето си, без да става, и както продължаваше да плете — тя за миг не беше оставила куките, — викна от чардака:
— Кажи, ага!
Погледнах и аз. Съжалих веднага. Двама души премятаха през дебел клон примка за бесене, други двама бяха повалили върху калдъръма обречения клетник и го притискаха с колене.