Агата вдигна поглед нагоре:
— Аговице, Калинкехайовият син е оставил годеницата си, имаш ли една мома да му дадеш?
Гюлфие запляска с пълните си ръце:
— Ела горе, ела! Имам! Севда се хвърли в краката й:
— Майка да си ми, аговице, не ме давай на Шагун.
— Каква майка съм ти аз, кучко! Толкова стара ли ме имаш? Не се бой, не ти е дошло времето.
Отдолу, откъм навеса с хората, писна някаква жена — не разбрах дали беше момата с разкъсаната пазва, или изоставената годеница.
Гюлфие седна, по стълбите се чуха стъпки.
Ходжата през цялото време говореше на Караибрахим. И сега, в кратката тишина, послушах отново гласа му:
— Такава е долината Елинденя и такива са хората й. Каквото имах да казвам, казах ти го. Ето тефтерите със списъците за данъците и за мерите. Ако искаш, питай.
— Какви поданици ще станат на падишаха! — рече с възхищение Караибрахим.
— Те и сега са поданици на падишаха — спокойно отговори ходжата.
Караибрахим се изправи. Изправи се и ходжата.
— Защо ти казват син на Велко? — попита Караибрахим.
— Тъкмо в хилядната година от егира, преди четиридесет и шест години, ме взеха за ходжа. Такава беше заповедта на блаженопочиващия султан Мурад Четвърти, да е свято името му. Да се вземат деца от Родопите, за да посеят после семената на правата вяра.
Караибрахим идеше към нас. Зад него вървеше ходжата.
— Ти говориш като войник. Кратко, както обичам — рече Караибрахим.
— Бил съм в персийския поход, при първата обсада на Кандия, и в Унгария. Със Сюлейман ага.
— Лошо си сял, ходжа.
— Сюлейман ага не позволяваше на хората да променят вярата си.
Караибрахим вдигна вежди.
— Да, не им давах — рече Сюлейман ага.
Той беше изкачил стъпалата и дошъл до Гюлфие и мене. Аз станах прав, той с ръка ми даде знак да седна отново. Зад него се тълпяха хора.
— Не давах да променят вярата си, защото помаците — тъй викат другите на българите мохамедани, а те самите се наричат ахряне, — защото ахрянете остават настрана и от българи, и от турци. И вместо да помагат за разпространението на правата вяра, те се затварят в селата си.
— Когато цялата планина приеме правата вяра, няма кой от кого да се дърпа.
— Когато цялата планина приеме правата вяра — повтори Сюлейман ага. — Така е.
И се обърна към жена си.
— Аговице, водим ти жениха. Къде е невястата? Сеймените му избутаха напред един прибелял момък с безумен поглед. Ръцете му все още бяха вързани на гърба. Гюлфие сияеше:
Ето я на, в одаята. Дръпнете се бре, човекът да види жена си.
Хората се поотдръпнаха и момчето видя родилката, която почна да вика.
— Какво прави тя? — объркано затита той.
— Ражда — рече Гюлфие. — Ала е мома. Отвържете ръцете му. Давам ви къща и прикя. Хайде, целувай ръка.
А нещастникът, щом усети ръцете си отвързани, покри с длани лицето си — да не гледа. Гюлфие се смееше.
— Глупако — рече му тя. — Ами ако беше взел ялова жена. Или ти се иска да скочиш от урвата подир Вражувия син?
В това време клонът на платана, протегнат към нас, почна да се тресе, сякаш брулеха плодове. Риташе обесеният.
Момъкът падна на колене и като притисна лице в ръката на Гюлфие, почна да плаче.
Сюлейман ага се обърна:
— Има ли още за съдене?
— Ние, ага, за ливадата.
Напред излязоха двамина старци, побелели, ала държеливи.
— Помня. Е, чия е ливадата?
— Моя, ага — рече единият.
— Моя, ага — рече другият. Сюлейман ага им каза:
— Мислих, мислих и не можах да разбера чия е ливадата. Тъмна е вашата работа. Само аллах може да знае кой е прав и кой е крив. И нека аллах ви съди.
Той се обърна към Дельо:
— Дельо, дай ми пищовите си.
И като ги взе, дръпна колелцето за искри на единия пищов.
— Ей два пищова. И двата са пълни, ала единият няма да гръмне. Ще завържем очите ви, всеки ще вземе пищов и ще го опре в корема на другия. Като кажа „стреляй“ — ще натиснете спусъците. Който остане жив, негова е ливадата, умрелият е лъгал.
Яките старци стояха ни живи, ни умрели.
— Дельо, завържи очите им — рече Сюлейман ага.
— Аз се отказвам — обади се с побелели устни единият старец.
— Аз се отказвам — повтори другият. Сюлейман ага ги гледаше, с двата пищова в ръце.
— Кучета — рече той, — значи, не вярвате, че бог ще посочи виновния? Не вярвате в божията правда? Или и двамата лъжете? Значи, ливадата не е ваша. Тогава тя е моя.
Не се разбираше подиграва ли им се, или им говори сериозно. Те стояха с наведени глави, ала си отдъхнаха с облекчение.