— Махайте се! — рече агата.
Хората един по един заслизаха по стълбите. Женихът остана при невястата си, да чака детето си. Караибрахим и ходжата отминаха по чардака. Сюлейман ага гледаше след тях. Тръскането по клона на платана затихна.
Когато агата пристъпи да си ходи, Гюлфие го хвана за полата на виолетовата дреха.
— Ага — рече му тя, — знаеш ли, че тоя човек тук е роднина на краля на франките?
Потънах от срам. Вярно беше, а се чувствувах като човек, който лъже и се хвали.
Агата ме гледаше — по-остро и по-изпитателно от жена си. Стоях с наведена глава и се усещах, че ушите ми са червени. И без да вдигам поглед към агата, усетих, че той ми повярва.
— В моите жили не тече кралска кръв — рече той. — Ала моите дядовци са владеели тая планина и три пъти са се вдигали против царете си. И три пъти царете са им давали дъщерите си за жени, и три пъти са пращали товари злато и убийци, за да им дадат дядовците ми ключовете на планината. А пък на мене е останала тая долина. На името на моя прадядо Слав са наричали цялата планина Славиеви гори, а Деспот е наречен на титлата му. Аз съм само ага.
Чудех се, като слушах, че не крие горчивината в гласа си. Не му приличаше.
А Гюлфие му каза:
— Ага, тая сутрин си стъпал с левия крак. Сюлейман ага каза:
— Надникни от чардака и ще видиш обесения. За кражба. Иди до оня прозорец и ще чуеш предсмъртното охкане на хвърления в урвата. За блудство. Аз ги осъдих. За да има мир в долината. Аз хвърлям от урвата за блудни думи, а скоро по тия села ще има повече разчекнати жени, отколкото в гората има разцепени от гръм дървета. Аз беся за открадната черга, а скоро къщите ще зейнат празни като изкормени пилета. Аз застрелвам разбойника, а скоро разбойниците ще станат повече от честните хора. Бия с тояга за премазан клас в нивата, а скоро изпотъпканите ниви ще обраснат в бурени. Ето ги двама убити. Защо съдя, щом утре за такива дела Ще хвалят? Съдия ли съм? Или съм убиец?
Можех ли да му отговоря?
Той се обърна и си отиде.
Гюлфие клатеше глава.
— Мъчно му е за брата — рече тя. — Сюлейман ага уби родния си брат, за да има мир в планините. Заради реда пожертвува брата си. И сега, като вижда какво ще стане, струва му се, че всичко е било безцелно. Затова го боли. Затова казва, а пък може и така да го усеща — че е убиец.
ОТКЪС ОСМИ
Спиш ли, Милке ле, разбуждай се.
Турци земя, Милке ле, поробиха,
де бе старо, Милке ле, погубиха,
де бе младо, Милке ле, потурчиха.
Помни, господи, заради страданията на сина си всичките ни скърби и върни на враговете ни със същото зло, което те сториха на нас, и още притури към него, защото те се смееха, когато ние плачехме, и викаха: „Хо! Хо!“ — и думаха: „Къде е вашият бог, та да ви избави?“ А на Мехмед паша, боже, стори така, че пред него да убият синовете му, пък после да избодат очите му, за да не вижда нищо повече и да вижда това през всичките дни, които прекара в тъмнина.
Бежанците дойдоха тъкмо на Предой, на големия празник, когато се бележи на рабошите чии овце колко мляко са дали и всеки очаква да получи за ока мляко през тоя ден ведро мляко до подзиме. И получи ведро сълзи.
За пръв път от черната чума преди много години жените и децата не излязоха да посрещат мъжете си на Плачлив камък, където ги бяха изпратили подзиме, та радостта на посрещането да изравни мъката на тогавашната раздяла. Ручаха гайди и свиреха кавали и ръцете посягаха към торбите с даровете, когато — ето — показа се Плачлив камък и до него стоеше само Манол, изправен и мрачен. Като разбраха овчарите, че турци има в селата им, а; майките, жените и дъщерите им стоят вкъщи зад залостени порти, млъкнаха гайди, кавали и пищялки. Ала чановете продължиха да бият, защото нямаше кой да изтръгне езиците им. И овцете вървяха напред като на заколение.
После хората се поуспокоиха, като разбраха, че турците стоят в конака и не мърдат. Колко надеждица трябва човеку да се стопли сърцето му? Ала веднага изпратиха пратеници, едните към Чепино и Якоруда, другите към Смолен и Райково, да разберат какво е станало с лявата и дясната ръка на Кръстогорието, щом змия пепелянка е посмяла да свие гнездо в сърцето му.
И дойде Предой, а по ливадите не плъзнаха жени и деца, не се чуваха викове и песни. Мъжете стягаха мандрите, ала половината бяха на село, а и умът на другата половина, които останаха с овцете, беше там. Най-добрите овчари караха овцете по най-сладките пасища и внимаваха съчка да не ги подплаши, та да намалее млякото им, а не знаеха кой ще пие това мляко. Закла се овенът и кръвта му потече по столчетата за доене, та тъй да се лее млякото.