Тогава дотърча Мирчо и от тичане не можеше да отвори уста. А Манол търпеливо го чакаше да проговори. И каза момчето: — Идат бежанци от Чепино.
А баща му три пъти го накара да рече същото. Момчето повтаряше:
— Идат бежанци от Чепино.
И Манол разбра що значат тия думи и що искат турците в село. Притегли момчето до себе си и само рече:
— Не децата ни искат да правят еничари, а всички нас искат да направят еничари. Да видим сега, сине, дали бащата ще има сили да стори това, което искаше от сина си.
За чудо невиждано останаха недоени овце на Предой. Празни останаха ведрата и запретнати ръкавите на овчарите, а устните им станаха по-бели от млякото, което капеше от пръстите им.
Дойде времето. Падна мечът, който ден и нощ висеше над главите на българи християни. Дойде второто разорение на Родопа, защото поробителят първия път ограби царството ни, ала ни остави вярата и езика. Сега идваше да ги вземе, за да остане българин само име, което след време ще се забрави. Сбъднаха се тъмните пророчества за плен и смърт, за времена, когато живите ще завиждат на мъртвите.
На Млечна поляна ги посрещнахме ние — тях, клетите бежанци от турския плен и гняв. Ние стояхме на билото и нямахме сили да слезем към тях, а те полека се изкачваха нагоре, потънали до колене в жълти цветя, сякаш не вървяха по полегнала поляна, а се качваха по стръмен връх.
И техните очи, и нашите очи сякаш сънуваха. И те, и ние искахме да се събудим. Те искаха да повярват, че всичко е сън и ей сега ще пропее петелът и всичко ще свърши. Ала петелът не пропяваше и те продължаваха да сънуват — плен, пожари, насилия, кърви; чуваха стонове и писъци. Не можеха такива неща да стават наяве, сън беше всичко и той трябваше да свърши.
И ние сънувахме, ала сън пророчески. И виждахме да идат насреща ни не хора непознати, а нашите жени, деца и бащи. Ето тая старица е майка ти, оная жена е невестата ти, това пеленаче е детето ти. Нека знаеш ти, че те стоят вкъщи, а ти стоиш на поляната, какво е дървото, запречило портата ти, какво са зидовете, какво са ръцете и кучетата ти? А дали, докато седиш тук и гледаш, твоят сън не се сбъдва долу, в селото?
И каква пролет беше, господи, какво лято идеше! Люляката цъфтеше. Цъфтяха дървета и цветя. Реката беше пълна с жаби кряк, поляните — с щурчова песен, гората — с птичи гласове, небето — с жужене на пчели и пеперудени криле. Под облаците се мяркаха ластовици, във водите се стрелкаха пъстърви.
А бежанците идеха и вече виждахме съня в очите им. Водеше ги една стогодишна баба, а бабата я водеше едно петгодишно дете. Бабата беше толкова прегърбена и пречупена в кръста, че главата й стоеше наравно с главата на момченцето.
И двете лица стояха едно до друго — лицето на старостта и лицето на младостта.
— и двете ниско до земята, току над върхове те на тревите.
Бежанците дойдоха, та седнаха изнемогнали в краката ни. Само бабата и момченцето останаха прави — двете лица наравно едно до друго. И двете гледаха нагоре към нас. А ние не проговаряхме. И детето пусна един едър сив (заек, който носеше, и заекът започна да хрупа трева.
— Ти ли водиш тук, ти, с черната брада? — попита бабата. А Манол тихо отвърна:
— Аз, майко. Как те викат? И бабата рече:
— Сребра съм аз. Баба Сребра. Маноловият глас поукрепна, като й каза:
— Златна да е ръката ти, която е повела тия хора. Откъде идете? — А като се обърна към онемелите овчари, викна им: — Тичайте до мандрите и вземете ведрата с мляко.
Тъй дойде баба Сребра, основателката на Момчилово, начело на стотина измъчени люде. Дано семето им покрие Родопа.
И докато чакахме млякото, детето стъкна огън и стопли голям камък. Бабата го взе и го притисна до корема си — ръцете й — почерни от почернелия камък. Детето седна, сложи глава на гърдите й, та задряма. А ръката му лежеше върху заека, който се укроти и затихна. Така стояха те — старото сбръчкано лице и дрипавата обгорена руба, всичко разкривено и начупено, като клонака на прастар дъб, и по средата — един плод топъл и чист, гладък и извит — кръглата главица на детето.
— Боли ли? — попита Манол.
А бабата, като сложи едрата си почерняла ръка на сърцето, рече ни:
— Тук боли повече.
И ни разказа за пленението и разоряването на Чепино, както това е записано и в други книги и летописи.
„Когато турският емир цар Мехмед, наречен Ловец, започна война в Мора, та изпрати 105 ладии войска по море и 150000 по суша, тогава дойдоха в Пловдив град шест паши, та преминаха през Пещера. И Мехмед паша с много еничари дойде в Чепино на Костандово и събра всички попове и кметове, та ги окова във вериги и каза:
— Бре, хаинлар! Вас Али Осман падишах ви обича, та не давате царевото. Само когато трябва, помагате на пашовата войска. И ние ви обичаме като нашите еничари, а вие сте искали да вдигате глава против вашия цар.