Тогава бан Вельо и протопоп Константин отговориха:
— Честити везирю, нашите момчета доскоро са били с вашите войски по Тунос, по Трабулос и Мисир. Че какво грозно видяхте от нас?
А пашата каза:
— Вие лъжете. Мене ми обади карабашот — черноглавият, владиката във Филибе — проклетият пловдивски митрополит Гавриил.
А тези казаха:
— Той не ни заповядва на нас, тъй като не му даваме верим — данък, — та ни клевети.
И пашата отговори:
— Нали и вие сте гяуре, защо не давате? Ето че сте асии — бунтовници.
И заповяда на еничарите да ги изколят всичките. Тогава някой си Кара имам Хасан ходжа измоли от пашата да ги опрости, ако се потурчат. И на Гергьовден се потурчиха бан Бельо, протопоп Константин, поп Георги и поп Димитър и всички кметове, и всички попове от другите села. И тъй като имаше голям глад, пашата остави още четири ходжи да ни потурчват и които се потурчат, ще им дадат жито за ядене. Които не се потурчиха, едни изклаха, други избягаха по горите, а къщите им изгориха.“
Това разказа бабата, а другото не е ли написано в родопските летописи? И не пише ли там как Хасан ходжа изпрати много коне в град Пазарджик, та докараха жито от Беглик хан и го стовари в църквите „Света Петка“ и „Свети апостол Андрей“ в Костандово и раздаде на потурчените къщи по две мери ръж и по две мери просо? И не се ли знае по цялата Родопа как Хасан ходжа за кашмер накара потурнаците, та разрушиха всички църкви от Костенец до Станимака — тридесет и три манастира и двеста и осемнадесет църкви? Така по божието благоволение бяха разсипани българите в Чепино. А за края на Кара имам Хасан ходжа ще се рече, когато му дойде времето.
Докато баба Сребра разправи за разорението на Чепино, дойдоха ведрата със суровото мляко и аз грабнах едно ведро, та тръгнах между хората. И като нагазих между мъката им, напусна ме мъжеството ми и започнах да плача и аз като жена. И очите ми се замъглиха, та не виждах ужаса по лицата им, ала чувах думите им.
— Заклаха мъжа ми пред прага ми — рече една жена.
— Разчекнаха дъщеря ми — рече друга.
— Гори в утробата ми — рече трета. — Отче, ако родя турче, ще се удавя с детето.
А един мъж отказа да пие и ми рече:
— Брат ми стана турчин.
Една млада невяста пъхаше гърда в устата на пеленачето си, ала то мяташе глава и плачеше, защото гърдата бе пресъхнала. Тогава тя се мъчеше да излее мляко в устата му, ала то се давеше.
И спомних си плача на Еремия. Дори вълците подават съсци Да кърмят вълчетата си, а нашите майки нямаха мляко за децата си.
Манол откъсна трева, потопи я в млякото, смукна и като коленичи, сложи сламката в детската устица. И детето му се усмихна.
А Манол скръцна със зъби и прехапа сламката и в очите видях да светят сълзи.
В това време бабата ме извика и аз я попитах:
— Къде е вашият поп?
Тя ми отговори:
— Попът се отрече първи. И ми каза:
— Извикай оногова — като сочеше Манол. И тя каза на Манол:
— Бог да ти върне за млякото и грижата. Ала нека трима от хората ти вземат по едно ведро и тръгнат през гората. Там останаха мнозина. Ей тоя, който лежи по очи и не иска да пие, ще гиводи, защото гневът му ще го крепи.
А после му каза още:
— Ти ни нахрани, ала не можеш ни храни, докато децата порастат, та да платят за бащите си. Кажи ни място, където да направим ново село.
Манол поклати глава и рече:
— Няма насам място за село, дори ние сме построили къщите си в дерето, за да не крадем годната земя. А всичките тия поляни, гдето ги виждаш, са на юруците. И как ще построиш село? Малцина са мъжете ти.
И той погледна тълпата изнурени люде, налягали по поляната, Наистина малко бяха мъжете, десетина души, а бежанците трябва да бяха стотина. Другите бяха старци, жени и деца. И като построяха село, с какво щяха да живеят в него? Ако се събереше всичко,; което носеха, пак нямаше да се събере покъщнина за един дом.
— Ще живеем под един покрив. Ето, оня там носи нощви за хляб. Тоя носи верига за огнище, оная жена — черен котел. Мъжете ще се пръснат на работа и ще има брашно за нощвите, дърва за огнището и чорба за котела — рече баба Сребра.
А Манол все клатеше глава и пак каза:
— Щом се пръснат да работят, кой ще построи селото? Кой! ще сече дърва и ще ги свлича? Кой ще кърти корени да освободи оран? Малцина са мъжете ти.
Тогава бабата, като се ядоса, викна му:
— Мъжете, та мъжете. Ако бяха мъже, щяха да защитят селата си, а не да правят нови села. А пък ако искаш да знаеш, един мъж стига на много жени. Жени ни трябват, та да родят деца, да запълнят планината. Турците да колят и още да останат. Виждаш ли — тя посочи заека, — само едно животинче имам, а то е зайкиня, гдето ражда всеки месец, и след три месеца ще раждат дъщерите й.