— Не смея да те поканя в нашето село, защото не се знае какво ще има да става — тихо й каза Манол.
— И да ме каниш, няма да дойда — отвърна му бабата. — Няма да ставаме просяци. Не ми се бяга пак. А ти, Маноле, не се сърди за думите ми, а мисли за своята жена и за децата си.
— Нямам жена, вдовец съм — рече Манол.
— Вдовец ли си? А колко деца имаш? — попита баба Сребра.
— Двамина синове — рече й Манол. А бабата се смая и му рече:
— Ти ли? Грехота е мъж като тебе да има само двоица синове. Я се погледни какъв си? Да вземеш да се ожениш, че да зарадваш някоя жена. Да ти народи деца, да ти се народят внуци. Хубави като тебе. Виждаш ли ги тия? — рече тя и посочи бежанците по тревата. — Десет млади вдовици имам, не ги гледай сега, че са такива. Вдовица вземи, и то която е раждала, да знаеш, че семето ти няма да падне по камънаците. Която искаш, вземи.
А какво тайно нещо е женската душа — невестата, която кърмеше със сламка детето си, взе, че скри сухата си гърда, загърди се, зачерви се и наведе надолу очи.
— Избрал съм си — рече Манол.
Видях, че сам се уплаши от това, което каза. Обърна се и викна на хората си да отидат да донесат агнета.
— Днес е голям ден — рече той. — Курбани се колят. Ще ги изядем заедно.
А бабата отвърна:
— Слушай, Маноле, и не ми се сърди. Днес е голям ден. На днешния ден се отделят агнетата от майките им, а овните от овците. Турчинът дели дете от майка да го направи еничарин и баща от детето му — да го заколи. Не искаме курбани. Посочи ни земя за село. Ако ти не знаеш къде има земя за село, кой ще знае? Няма ли — ще тръгнем напред, докато намерим.
А в това време се разнесе вик отдалече:
— Бате Манолеее!
Викаше Горан. А викаше от връх Чернокан и се чуваше при нас, на Млечна поляна.
И Манол застана на билото, сложи длани на устата си и викна:
— Кажиии!
Та бежанците се стреснаха и останаха вкаменени, такъв беше гласът му.
— Какво имааа!
Тъй Горановият глас дойде до нас и се блъскаше от връх на връх като вълна. И Горан се виждаше малък като палец. Манол чакаше, докато страшното „ааа“ отзвучи в небето и падне в долините, пък после почака още, защото не знаеше какво да извика. И накрая викна:
— Бежанцииии!
И сега се понесе едно „иии“, по-страшно и по-пронизително от „ааа“-то, като смъртен вопъл.
Горан се позабави, навярно приказваше с някого а после дойде:
— Идааа!
Нека се помни, че тъй говориха в тоя ден Манол и Горан на Предой — когато дойдоха бежанците. От Млечна поляна до връх Чернокан, докъдето има два часа път. Като вдигнеха ръце, викът им идваше след това, както гърмът иде дълго след светкавицата. Това се написа, както си беше, има още живи да го помнят.
А Горан дотича, едва пламнаха огньовете, и с него бяха Шерко и Момчил. И Момчил носеше на рамото си сокола, подарен от соколарите, които гледаха соколи за султана. Щом видяха Шаро, бежанците се стълпиха от страх, защото второ такова куче няма в Родопа. А тримата млади стояха пред бежанците като истукани, побелели от мъка и ярост, докато Горан се сети, падна на колене и целуна ръка на бабата.
— Хайде, сине, да ме носиш — рече му баба Сребра.
— Как искаш да те нося, бабо? На рамене, на гръб или на ръце? И къде да те нося? — през сълзи рече Горан.
— При юруците, сине. А искам да ме носиш на ръце, до сърцето си, както тебе те е носила майка ти — до девет месеца на сърце, до три години на ръце — отвърна му бабата.
— До сто години ще те нося, бабо — рече Горан и заплака, по-силно. — Бъди ми майка, моята е умряла.
— Малко искаш да ме носиш, сине, защото до сто години ми остава още една — рече и се засмя баба Сребра с беззъбата си уста.
И като вдигна Горан бабата на ръце, тръгнаха тримата млади към юрушките мандри заедно с Манол и бабиното внуче. Тръгнах с тях и аз.
ОТКЪС ДЕВЕТИ
През нощта, която дойде след съда на Сюлейман ага, съвсем не можах да заспя и замалко щях да полудея. Повтарях си: „Жив съм! Жив съм!“ — но не можех да се зарадвам.
Вятърът се обърна и сега духаше в прозорците на одаята ми. Посред нощ почнах да чувам страшни стенания, викове и хъркане. Някой се гърчеше в смъртни мъки, друг му запушваше устата. Едва се досетих, че това е хвърленият в урвата момък, а чувалът заглушава гласа му. Хвърлените в недълбоката пропаст не падали във водата, ами на камъните, изпочупвали костите си и всеки умирал според късмета си — един веднага, друг викал три дни. Молех се клетникът да умре. Той викаше още по-силно.