Вдясно по поляната бяха побити огромни каменни кръстове, някои по-високи от човешки ръст. Древни, прастари камъни бяха това, запазили само очертанията на кръст, огризани, разтопени, повечето повалени по тревата. Те нямаха цвят на камък, а изглеждаха като обагрени с различни бои, защото бяха целите покрити с лишеи — оранжеви, виолетови, светлозелени лишеи, като цветята по поляната. Лишеите расли един върху друг, на широки цветни петна, расли и умирали и нови лишеи расли върху умрелите лишеи. Един кръст, близо до пътя, беше току-що пречупен, та се виждаше камъкът — бял пясъчник, светъл, недокоснат, без ни едно петно. Под лишеите камъните оставаха млади, девствени и чисти.
По-долу от древните каменни кръстове белееха дървени кръстове и побити паметници. Там стояха изправени двама души. Когато приближихме, видяхме, че единият държи в ръцете си човешки череп.
За пръв път срещах Манол.
Двамината души стояха по-високо от нас и тревата закриваше от погледите ни гроба, какъвто навярно имаше пред тях.
Единият беше едър, но толкова широкоплещест, че не личеше високият му ръст. Черната му коса падаше на раменете, хваната през челото с ремък, къса черна брада обграждаше лицето му. Намяташе го тъмночервена, къса до коленете дреха, вързана на гърдите. Изпод дрехата се белееха ръкавите на ризата му, с червено везмо по китките. На кръста имаше кожен надиплен пояссилях само с един затъкнат нож, а под силяха носеше друг, червен пояс. Бели навуща с черни ремъци стягаха под коленете кафявите му гащи, обръбени с черни гайтани.
Другият беше свещеник или монах, със светла дълга коса, с дълго расо — косата изрусяла, та побеляла, а расото посивяло, та позеленяло по плещите от слънце и дъждове.
И двамата бяха гологлави.
На ръба на поляната, над пътя, изскочиха четири-пет огромни овчарски псета, рунтави като мечки, с железни оглавници на вратовете и с оголени зъби.
Когато се изравнихме с овчаря и попа, Караибрахим спря коня си. Двамата ни гледаха мълчаливо отгоре, тъй като бяха по-нависоко, а чернобрадият все държеше бялата мъртвешка глава в ръцете си, пред гърдите.
Кучетата дълбоко, заплашително ръмжаха. Чернобрадият вдигна ръка и те легнаха над пътя, главите им протегнати напред върху тревата, а очите им като че ли обърнати към небето.
Караибрахим ми кимна. Аз не проговорих, а с ръка дадох знак на хората да слязат на пътя.
Чернобрадият се наведе полека, ръцете му се загубиха в тревите. Когато се изправи, държеше черен калпак. Той тръгна през гробищата, като се отдалечаваше от нас, а попът вървеше след него. После слязоха на пътя — чернобрадият скочи неочаквано леко от поляната, а попът се подпря с ръка. Стъпиха ли на пътя, чернобрадият нахлупи калпака си и тръгна към нас. Той беше с цървули, а попът вървеше бос.
Те спряха пред конете.
Караибрахим и Манол се загледаха един в друг. Сега Караибрахим гледаше отгоре, а Манол — отдолу. Знаех, че Караибрахим е ядосан, макар нищо да не личеше по лицето му. Овчарят не биваше да налага калпака си пред турския ага, защото шапката е знак на свобода и достойнство, а на раята приляга да стои покорно, с непокрита глава.
— Попитай го говори ли турски — рече Караибрахим. Човекът поклати отрицателно глава — беше разбрал Караибрахимовите думи, но не знаеше или не искаше да говори по турски.
— Попитай го как се казват тия села — чух гласа на Караибрахим.
Човекът мълчеше и аз повторих питането на български.
— Просойна.
— А второто?
— Заград.
— А третото?
— Подвис.
Караибрахим и Манол се гледаха в очите. След първия поглед Манол вече не ме погледна. Хвана ме яд и мъка, защото разбрах, че ме е преценил и повече не иска да се занимава с мене, като че ме нямаше. И след това, когато се срещнехме, той не ме поглеждаше — все едно че не бях там.
— А тая бяла къща?
— Конакът на Сюлейман ага — отговори Манол.
— Как се казва проходът, през който преваляме?
— Милото господи.
Гледах в очите и на двамата. Караибрахим имаше присвити, проницателни очи, едното малко по-тясно от другото, като че непрестанно се прицелваше. Маноловият поглед беше като ръка — човек го усещаше по себе си как дири, сякаш иска да намери нещо. Той винаги търсеше нещо в лицата на хората. И като ръка можеше да помилва или да удари болно място. Да прибере и да хвърли.
Усещах, че гневът на Караибрахим расте. Той беше срещнал силен, тежък човек — виждаше се, че овчарят е като голямо дърво и дълбока вода — буря трябва, за да го разклати, скала да се срине, та да вдигне вълна. Но имаше нещо в погледа му, което ме караше да мисля, че стига да улучиш, и от най-лекия полъх ще трепнат листата и ще се залюлее водното огледало.