Към сутринта чух неописуем, проточен вой на псета. Помислих, че дяволите идват за душата на грешника. Преди това бях дръпнал капаците на прозореца — те не се затваряха като врата, а се плъзгаха върху жлебове, — сега наметнах върху капаците завивката си. Ходех нагоре-надолу из стаята, а проклетите дъски скърцаха тайнствено под стъпките ми. Молех се да дойде някаква жива душа, па ако ще, и котка да е. Когато дръпнах покривките и капака, навън вече грееше слънце. Едва се държах на краката си, виеше ми се свят. Слънцето ме замая, все едно че изпих кана силно вино.
Тогава дойде Гюлфие и ме попита:
— Умря ли? Във вътрешния двор не се чува. Ако е умрял, овчарите си дойдоха, да влезе баща му да го извади от дупката.
И се чу пак смразяващото, адско виене, което ме подлудяваше.
Гюлфие пребеля и вдигна ръка — стори ми се, че иска да се прекръсти, — после почна да шепти на турски някакъв гюлбен, молитва против духове.
Дръпнах бързо капака и двамата останахме на тъмно. Гледахме се, а тесни прави остриета светлина, блеснали през цепнатините, ни нарязваха на късове.
— Какво е това? — попитах аз.
— Ямата. Хвърлят вътре бесни кучета, да се ядат едни други. Виенето се вдигна и проточи нагоре и изведнъж секна със сърцераздирателен писък, сякаш псето го разкъсаха на части.
— Я се махай от тая одая — рече ми тихо Гюлфие.
Тя беше видяла в мрака, че шепна нещо. Четях молитва на френски и тя беше молитва към стария ми бог.
— Не бива — отговорих аз.
— Ще кажа, че одаята трябва на мене. И друго да ти кажа, не е хубаво да си врата до врата с Дельо. Той е звяр.
Дельо бил ратай в едно полско село. В същото село живеел турчин на име Нусух, той имал хубава млада жена, ала толкова я ревнувал, че винаги я водел със себе си. Дельо срещнал на къра Нусух и кадъната му. И не се стърпял, обърнал се да я види пак — много хубаво кършела снага жената, като стъпвала по острите камъни. А да погледнеш ханъма, това е „илюм“ — смърт. Нусух се хвърлил върху му с нож. Дельо му взел ножа и го заклал, а после тръшнал кадъната до трупа на мъжа й. Избягал във второ село и пак се главил ратай. Веднъж орал с два вола и като легнал да спи, двамина турци подкарали воловете му. Той ги настигнал, хванал ги и ги впрегнал в ралото вместо воловете. До вечерта орал с двамата, като ги бодял със сабите им — единият умрял, а другият онемял. Когато турчинът се прибрал в селото, от брадата до петите бил облян с кървава пяна, като кон. Тогава Дельо дошъл при Сюлейман ага и станал най-напред сейменин, а после билюкбашия. — Разправят — рече дебелата Гюлфие, — че не спи като другите мъже с жените, ами само ги мъчи. Такива мъже са много лоши — яд ги е на целия свят.
Седяхме все още на тъмно и само очите ни светеха, като на котки. Гюлфие шепнеше, струваше ми се, че й се иска да ми разправя страшни, кървави истории. И да не бях я питал за пустото крило на конака, пак щеше да ми каже за братоубийството на Сюлейман ага — тайната я мъчеше.
— Добре — рекох аз, — дай ми стая другаде, да не се чува г тия викове и виенето на кучета.
Плачеше ми се от ужаси. Как попаднах в тая долина? А се радвах, че съм далеч от Кандия.
— Ще ти намерим място към средния двор, с чинара.
— А, не! Няма ли одая към третия двор, на другия край?
— Там никой не живее. Там одаите са пусти, потънали в прах. Никой не е влизал от десет години.
И тя ми разказа как Сюлейман ага убил брата си Хайредин ага.
Били четирима братя. Двамата отишли във войската, Сюлейман и Хайредин останали в Елинденя. Сюлейман бил по-големият. Двамата се оженили за две сестри.
— Сестра ми роди две момчета, сега слухтят в Одрин и чакат агата да умре, да грабнат богатството му. Нали нямаме син.
Докато управлявал баща им, старият Дауд бей, двамата братя живеели добре. После Дауд умрял и почнал да управлява Сюлейман ага. Били размирни години, по планините бродели всякакви хора, всеки ден ставали убийства, грабежи, кражби. И тъй като имало много свободни мъже, придошли от другаде, дирели жени, плащали и по селата се развъдили кучки. Сюлейман ага обърнал дебелия край и почнал да избива. Нямало канун няма, закони, съд. Едно наказание имало — смърт. Овчарите и юруците му помагали. Планината се усмирила.
Хайредин завиждал за силата и славата на брата си. И той можел да прави същото. Тогава майка им, жената на Дауд бей, накарала Сюлейман ага да даде на Хайредин други три села, в една съседна долина. Хайредин си вдигнал конак, намерил един водопад и едно дебело дърво и взел да хвърля хората с чувал и да беси — както брата си.
Сюлейман бил умен и строг, Хайредин бил смел. Сюлейман бил справедлив, Хайредин гледал хатър. Сюлейман бил милостив и щедър, Хайредин — жесток.