Елинденя забогатявала, другата долина западала. Сюлейман строял мостове и чешми, Хайредин правел кушии и ходел на лов. И решил да забогатее с грабеж. Събирал чети от луди глави и слизал в полето да граби. Веднъж слязъл с петстотин хайти на юг, ала Гюмюрджина му се опряла и той се върнал тихомълком посрамен.
Сюлейман ага се чудел и маел какво да прави. Ще разгони хайтите, ами брата? Съветвали го хората му и майка му, плакала Гюлфие за сестра си. Сюлейман ага мълчал. Отсам в Елинденя бесели човека, че е откраднал пиле, оттатък Хайредин бесел човека да му вземе пилето.
Втори път се вдигнал Хайредин с петстотин души дружина, ала тоя път на север. Бастисали Станимака. Върнали се с плячка. И не скрито като от юг, а с гайди, гърмежи и гуляи.
Сюлейман ага събрал овчарите и юруците, та ударил конака на брата си. Цял ден гърмели пушките и пищовите, а през нощта Хайредин прегазил реката и избягал. И като гледал от Прогледец как гори конакът му, рекъл на единствения сейменин, тръгнал подире му: „Всичко се свърши. Еден булур — каквото правиш, такова ще найдеш.“
Три месеца се скитал като звяр по горите Хайредин ага и никой не му давал подслон. Накрая слязъл в Просойна — див, окъсан, с проскубана от драките брада — и се предал на брата си. Рекъл му: „Прави с мен, каквото щеш.“
Сюлейман ага му отделил дясното крило на конака. Дал му хора, дрехи, пари. Свои хора и своите дрехи му дал. Облякъл се Хайредин, стегнал се, подстригал си брадата и понеже носел дрехите на брата си, а по лице и по ръст много му приличал, станал втори Сюлейман ага. Почнал отново да се големее, да се бърка в работите на хората, да заплашва. И на Гюлфие шепнел, че ще я вземе за жена и ще му роди синове като неговите. Докато един ден измъкнал пищова от силяха на брата си Сюлейман и щракнал пред гърдите му. Пищовът не хванал.
(Спомних си за съда с пищовите и ми дойде наум, че Сюлейман ага може би наистина е вярвал, че бог ще спаси невинния, както навремето е спасил него — Сюлеймана. И мисля, че Сюлейман е застрелял с пищов брата си.)
Сюлейман затворил Хайредин в стаята му, събрал сеймените си и казал, че дава сто жълтици на тоя, който убие брата му. От сутринта до вечерта молел той непреклонните си хора — кой бил луд да убие брата на господаря си? А майка му и двете сестри — Гюлфие и Хайрединовата жена — се търкаляли в краката му и молели за милост. Вечерта Сюлейман станал и излязъл.
— Не се разбра как го уби — шепнеше Гюлфие. — Застреля ли го, закла ли го, удуши ли го. Сам го изми, сам го облече и го изнесе от конака. Ей там насреща е погребан Хайредин ага. Цяла нощ назъртахме от конака. Умрелият лежеше по гръб, агата седеше кръстом до него и го гледаше в лицето. Грееше месечина. На сутринта, щом изгря слънцето, агата изкопа гроб и пусна Хайредин вътре. Тъй беше. Майка им се вцепени и умря, Сюлейман раздаде стоте жълтици за кръвта на брата си на децата. И оттогава ни веднъж не е влязъл при мене.
Докато говореше, Гюлфие незабелязано се приближаваше към мене и ме изгаряше с дъха си. Не съм усетил как съм отстъпвал и най-после опрях гръб в стената. Потта ми замръзваше.
Когато Гюлфие спря да разправя — а разправяше тя разпалено, с подробности, шепнеше и примираше, — усетих, че огромните й гърди притискат корема ми. Дръпнах капака на прозореца, нахлу слънце.
Не можех повече да стоя сам. Намерих Караибрахим и му разправих как Сюлейман ага е убил брата си.
Не очаквах, че така ще се развълнува. Не го бях виждал такъв, Ходеше из стаята и шепнеше смаяно и с възхищение:
–. Машалла, машалла…
Не се ужасяваше като мене, чудеше се. Дори ми се стори, че завижда. Като видя, че го гледам, каза ми:
— Ти знаеш ли, че самият падишах, повелителят на половината вселена, от двадесет и толкова години се кани да убие брата си, а не посмява? Голямо нещо е това. Хвала Сюлейману. Не го прецених правилно.
И той веднага тръгна да търси Сюлейман ага, и аз с него. Изтръпнах да не вземе да говори нещо за убийството и да излезе, че разнасям насам-натам, що видя и чуя, като жена.
Заварихме Сюлейман ага с тримата ходжи. Седяха в кьошка, пиеха кафе и говореха за корана. Сюлейман ага милваше едър сив котарак. Учудих се, като видях, че шейхът Шабан Шебил със страшното шъткащо име, с блестящото око, с перенето си — мълчи. Едноокият и едноръкият ходжа, загубил половината си същество в битки за правата вяра, всъщност се подмилкваше на Сюлейман ага. Блещеше се, говореше през зъби, но се беше уплашил. Сега вече ходжите не нападаха — опитваха се да кандърдисат агата. Караибрахим заговори на Сюлейман ага и говореше само на него, все едно че други хора нямаше в кьошка. И навярно съвсем ни забрави, иначе нямаше да бъде така откровен.