— Ага — рече му той, — при битката в долината Сиофино, пред Кандия, дадохме толкова много жертви, че великият везир Ахмед Кюпрюли заповяда веднага да се закопаят всички. Иначе останалите войски на правоверните, като забележеха колко народ е паднал, щяха да се отчаят. И ние почнахме да хвърляме в изкопите и мъртви, и ранени. Бяхме все еничари, верни хора, сто пъти гледали смъртта в лицето. Тогава се наведох и видях ранен побратима си. Заедно ни събраха за войската, същия хляб сме делили. Той ми беше единственият приятел, а трябва да ти кажа, че съм човек, гдето лесно не дава приятелството си. Ранен беше в гърдите, може би с помощта на аллаха щеше да оздравее. Исках да го измъкна настрана. Агата ме видя. Другарят ми ме молеше да го заколя. Не посмях. Някой го ръгна с нож, хвърлиха го върху купа тела. Той ме гледаше и ме прокълна. И като почнаха да хвърлят пръст, тя падаше върху отворените му очи. Засипвахме ги — мъртви и живи. А пръстта мърдаше. Виждал ли е някой как мърда пръстта на гроб?
— Аз съм виждал — рекох аз. Обадих се, без да искам. — Има у нас такова наказание, закопават се живи жени и девойки и когато пръстта мърда, палачът скача отгоре им, върху гроба.
Караибрахим се обърна към мене, очите му ме гледаха, ала разбрах, че не ме вижда.
— И там скачаха върху гробовете — глухо рече той. — Не исках да го кажа. Правеха го от милосърдие, да умрат ранените по-бързо. Аз ровех с ръка пръстта, която мърдаше, а те скачаха върху ръцете ми.
И той обърна пред себе си китките си с дланите надолу и се загледа в тях. Не трепереха — силни ръце с дълги възлести пръсти, с продълговати нокти. Жестоки ръце.
— Тогава, ага, се заклех върху гроба на приятеля си, че Кандия ще падне. И когато великият везир викна, че Турция ще воюва сто години, ала ще вземе Кандия, просълзих се. И видех ли големия кръст, побит на насипите на крепостта, скърцах със зъби.
Караибрахим позамълча. Мълчаха всички — ние тримата Караибрахимови хора, учудени от възбудата му, защото не го бяхме виждали никога развълнуван, Сюлейман ага и неговият ходжа с внимателни, бдителни погледи.
— Затова, когато ми казаха, че трябва да дойда в Родопите, не исках да се подчиня. Исках да остана пред Кандия. Тогава великият везир ни събра и ни говори от сърце — тъй както аз ти говоря, ага. Зле сме. Пред Кандия сме зле. Срещу форта Панигра стоят еничарите и войските от Европа начело с великия везир. Срещу Витлеем стоят египетските войски с Ахмед паша. Срещу МартинЯно стоят азиатците с Кара Мустафа. Ние взехме Панигра. И когато великият везир заповяда да се преброи войската, излезе, че са загубени 18 000 души, а християните загубиха 3200 войници и 400 капитани. Още в първите месеци бяха избити, кажи-речи; всички наши военачалници — най-храбрите паши, най-храбрите войници. На ден изгърмяваме 10 000 фунта барут, а всяко зрънце иде от Цариград, през морето, пък морето гъмжи от венециански кораби и от пирати. За един ден гръмнаха 153 наши и 183 венециански мини. В един миг, като се качихме на стената, избухнаха три мини, всяка по 50 бъчви барут, и хвърлиха всичко в небето — хора, камъни, пръст. Земята се разтваря пред Кандия и мъртвите даже не могат да почиват в гробовете си, а летят на късове из въздуха. Неверниците слагат в топовете си турски глави и стрелят срещу ни. И тогава взеха, че дойдоха 16000 френски свини със своите графове и барони, езикът ми не може да се извърти да каже имената им. Хора въртоглави, непредпазливи, горди, ала всеки държи меч и има пушка, която не се пали с фитил. Още първия ден почнаха да се хвърлят срещу ни като петли.
— Да, като петли се хвърляха и ние ги клахме като петли — викна едноокият ходжа. Той — простият — не разбираше какво става и се разпалваше от Караибрахимовите думи. — Изклахме ги и ограбихме труповете им. 600 рицари и 1000 оръженосци! Взехме сребърни седла, златни юзди, копчета от смарагди и пръстени с рубини. Плячката беше така голяма, че целият лагер приличаше на продавница на златар! Скъпите дрехи се хвърляха направо на земята, като товари дърва. За една глава капудан пашата даваше десет пиастъра, а Кюпрюли — цели петнадесет. Жив пленник струва седемдесет пиастъра. И какви момчета имаше — бели и с разни миризми, по-хубави от жени.
Едноокият млясна. Караибрахим го гледаше, сякаш без да разбере, че са го прекъснали. По едно време се досети, махна с ръка и рязко рече:
— Глупак!
Едноокият се вцепени. Караибрахим продължи да говори:
— Пристигна писмо от султана, написано от собствената му ръка. Всеки знак, ага, беше начертан от свещената му десница. Най-отгоре с туграта — Мохамед, син на Ибрахим, винаги победоносец. Казваше ни, че не може да прати повече помощ. Великият везир се затвори в палатката си и три дни не хапна нищо. Майка му — защото вдовицата на великия Мохамед Кюпрюли е пред Кандия със сина си, — майка му слагаше залъци в устата му, а той ги плюеше и се наливаше от мъка с полска водка. И той написа писмо до падишаха. Писал му, че сме на десет лакътя от най-вътрешния насип, че след като сме минали стотици лакти окопи, зидове, барутни складове и мини, аллах не може да не ни позволи да минем тия десет лакътя.