— Ага — рече той. — Ти можеш ли да събереш всички първенци на селата? Да ги видя.
Сюлейман ага дълго мисли, преди да отговори.
— Тук няма първенци — рече той. — Всички са рая.
— Няма село без първенци, ага. По-първи хора. По имот, по име, по почит. Те ми трябват.
— Богаташи няма. Вярно е, има по-първа ръка хора, кехаи. С повече овце или с повече мъдрост, ала те са най-коравите, ага.
Караибрахим криво се засмя:
— Мога да ти кажа, ага, че колкото повече има човек, повече иска и да го запази. Ала не мисля за това. Щом сме сто и насреща ни има петстотин мъже, ще намерим тия петдесет, които ги водят. Тогава ще сме сто срещу петдесет. А останалите — какво е тялото без глава?
Едноокият ходжа каза:
— Ако двадесет души от вас постоянствуват, ще надвият над двеста души, а ако сте сто души, ще надвиете на хиляда неверници. Аллах е могъщ и мъдър. Аллах е всеблаг и милостив. Тъй пише в корана. А ние сме сто души правоверни.
Още по-дълго мисли Сюлейман ага, преди да проговори:
— Мога да ги събера. Ала дойдат ли в конака, те са мои гости. И косъм не бива да падне от главите им. А каква полза ще имаш ти?
— Искам да ги видя.
— Щом настояваш, ще помислим как да го направим.
— Помисли, ага, и ми кажи. Тия дни. И си спомняй за Кандия. Добре закачих завивката си на прозореца, преди да си легна.
Бях толкова изморен, че съм заспал. Събудих се от студ — в планината нощем ставаше много студено. Зъзнех — треперех и от студ, и от страх, че ей сега ще чуя страшния вой или охкането на умиращия.
Дали наистина ги чух, или си представях, ала ги чух. И дали наяве, или в полусън, почнах да виждам пред себе си само устни.
Много разкази чух днес. Устни повтаряха пред мене историите за впрегнатите крадци, за мъртвия Хайредин, за живо закопаните, за Сабатхай Севи. Думи, думи, думи.
Устни, устни, устни. Устните на Гюлфие, на Караибрахим, на ходжата. Колко много устни има сега по целия свят!
Видях ги. И зъби. Светят всред устните. Уста — като хоботи на слон, като зурли на свини, като муцуни на кучета. Ядат. Смучат, залепят се, ръфат. Всеки иска да яде.
Чувах как вият кучетата от ямата. Гласът на света зад прозореца, света, в който всеки трябваше да изяде другия, за да живее миг повече.
Жив бях, жив!
ОТКЪС ДЕСЕТИ
Глава си давам на мегдан, пак си угича не давам, угича, най-хубавия, дето ми води стадото — угича с деветтях звънца.
Тъй тръгнахме ние към юруците, за да измолим място за село. И мълчахме, защото това е голямо нещо. Защото в това село хората щяха да намерят покрив и гроб, там щяха да отгледат деца и внуци, добитък и ниви. Или нямаше да отгледат. Всичко според това, дали юруците щяха да дадат земя, или не.
И стигнахме до Костени камъни. И ето, вождът на юруците, беят Исмаил, държеше в обятията си току-що заклано агне и пръскаше с кръвта му големия бял камък, на който има издълбани голи хора и чепки грозде. Като мях с вино държеше той агнето в обятията си и го стискаше, а кръвта пръскаше като вино и червена кръв течеше по камъка, сякаш белите мраморни гроздове раждаха червено вино.
А отстрани и отдясно на белия камък стоеше юрушката джамия, прост навес от върше между стъблата на четири бора, където се събираха всеки петък юруците от всички семейства за молитва — джумаягюн.
И стояхме ние прави на лявата страна, докато Исмаил бей свърши приноса си на старите богове на тая земя. И той се правеше, че не ни вижда. Когато Исмаил бей изцеди всичката кръв на агнето, че колкото и да го мачкаше, от шията му не капна ни капка, той остави мъртвото агне настрана и махна с ръка да се приближим. И ние му се поклонихме.
Тогава Исмаил бей пристъпи напред, та прегърна Манол и му рече:
— Добре си дошъл, Манол кехая, в моите шатри. И тоя ден, и утре, и когато искаш. Защото, докато ти водеше овцете ми, една не се загуби и млякото течеше като река, а вълците и мечките бяха по-кротки от агнетата.
Че Манол беше стоял при бея Исмаил седем години овчар и! още седем кехая.
А после Исмаил плесна с ръце и дойдоха трима млади овчари, негови синове, та коленичиха пред него и рекоха:
— Повели, бей.
И той повели да изнесат стол за бабата, шепи стафиди и портокал за детето и да дадат еленски бут на кучето Шаро, за да отвикне да яде турско месо.
А защо дойдохме ние при юруците да дирим село? Защото султанът беше дал родопските земи на своите военачалници, а те, като не можеха да ги наследят, дадоха и на турските джамии или ги направиха вакъф. А вакъфите дадоха планините, пасищата и водите на юруците срещу овци, вълна и мляко. Можеха юруците да продават или да подаряват тия планини, треви и води, ако новият стопанин дава същия данък. Бяха дошли тия юруци от Анадола, та се бяха заселили край Бяло море и идваха всяко лято да пасат овците си в Кръстогорието. Деляха се на племена и оджаци, а в Кръстогорието идваха седемдесет и седмият и седемдесет и осмият оджак и Исмаил бей беше водач на едно от семселетата, защото оджаците пък се деляха на семселета, или родове. Юруците, макар и турци, водеха само по една жена и тя ходеше с открито лице. И. носеха тия жени като българките бели забрадки, които стигаха до кръста им. Имаха и голяма власт и мъжете им ги тачеха, та когато тръгнеха на път, жените се качваха на конете, а младите мъже търчаха пеш наоколо и им прислужваха.