А Манол поклати глава:
— Няма да дойда, татко. Където е посадено дървото, там дава плод и там гният корените му. Можеш ли да преместиш ела в планината?
— Хората не са дървета, Маноле. Ето, и ние сме дошли от Анадола. И помни — където растат дърветата, там ги и отсичат — рече беят.
— Така е, там ги и отсичат — повтори Манол. — Кажи, татко, какво ще искаш за Петгласец, да видим дали ще стигнат силите ни.
Тогава Исмаил бей смъкна вежди, та погледът му стана остър като нож, и тихо каза:
— Искам твоите сребърни чанове.
А Манол също събра вежди и неговият поглед стана като нож. И рече той на бея:
— Къде си чул ти чановете ми?
— Застанал бях на планината срещу твоето село. И чух гласове от твоята къща, сякаш беше затворил вътре ято пилци небесни. Оттогава все сънувам това ято. Имам планини, имам реки, имам стада, имам кучета, имам синове и внуци, имам сребро. Такива чанове нямам. И като звъннат те през планината, щом тръгнат стадата ми на юг към морето, отдалеч всички ще викат: „Иде Исмаил бей!“ Тогава вече може да умра.
А Манол мълчеше. И рече още беят:
— За тия чанове ти давам Петгласец и петте планини наоколо — Свети Яни, Карачан, Модър, Светилек и Посестра. С пашата и потоците. Давам ти река Струилица до Плавът, където пролетес се събират отвлечените клонаци. С рибата и русалките.
А Манол все мълчеше.
Мълчахме и ние. Що можехме да кажем?
Тогава беят пристъпи напред и тихо каза:
— Слушай, Маноле кехая. Поисках ти най-скъпото, да те заболи. Защото за голямо село трябва голяма жертва. Виж, кучето бих взел за Петгласец — и беят хвърли завистлив поглед към Шаро, — ала майка му е пила турска кръв. Не вземам за Петгласец ни сребро, ни овце. Взел бих кон или оръжие, ала и конят е кучешка нахрана, а оръжието — студено желязо. Пък чановете хем са живи, хем никога не умират.
А каза беят, че не иска Шаро ето защо. Прабабата на Шаро била кучка на Гордьо войвода, който преди триста години бранил Родопа от турците. И когато накрая го заградили в крепостта Беден, която е над Въча, овчарите били заедно с кучетата си. Щом разбрал Гордьо, че крепостта ще падне, една нощ отворил вратата й, та пуснал напред овчарските кучета. Тогава султанските еничари, които не трепнали ни при Черна, ни при Косово поле, побягнали пред кучетата, та овчарите минали край огньовете им и се изгубили в планината. Само една кучка се отървала тая нощ — кучката на Гордьо войвода. Оттогава всяка кучка ражда по едно куче от тая кръв и умира, защото кучетата са едри като телета. И ги знае цялата планина. И макар дядо Галушковият син да се казваше Трошан, всички му викаха Шерко, защото последното куче от тоя род се казваше Шаро.
А Манол все мълчеше.
Тогава при нас дойде снахата на Исмаил бей, жена на сина му Юсуф. Тя държеше в ръцете си гръдно дете. И Манол я погледна и скръцна със зъби. И разбрах по очите му, че си спомни детето, което кърмеше със сламка.
— Бей, ще ти дам чановете си — рече Манол.
И жената усети, че го стори, като погледна детето й, та се зарадва и засмя. И като посочи с ръка надоле по планината, рече:
— Подарявам ти, Манол кехая, поляната за болните и куци овце. Когато си строиш летни колиби, да не питаш баща ми.
А беят, колкото и да беше умен, не можа да скрие радостта си, та триеше ръце. И каза:
— Вземам всички мъже и жени, които искат да дойдат при мене, на пълна плата, макар и да са неопитни. А докато се замогне селото, ще им плащам каквото те искат — с овце, вълна или сирене, или със сребро.
И Манол каза:
— Раздели владалото на Петгласец и планините на петдесет и два дяла, за всеки чан по един дял. Дай на всяко семейство, което идва в долината, по един дял, а другите ще ги държи баба Сребра.
— Маноле — рече му бабата. — Сине. Зная, че те боли. Ала Петгласец ще стане градината, от която ще се пръсне семе по целите Родопи. И бог е нагласил така, че всяко българско слово, което се изрече там, да се връща с петорна сила. Радвай се, защото за петдесет и два чана купи един, ала той говори по български.
Тогава Манол каза на бея:
— Исмаил бей, ще ти дам чановете подзиме,. когато тръгнат на юг стадата ти. Нека това лято ги послушам. И ще ти кажа защо ми е двойно мъчно, че купувам от тебе Петгласец с тия чанове. Хайде, удари крак по поляната.
Беят удари с яка нога и се чу как земята тътне на глухо.
— Под твоите крака има подземие на крепост. Взри се в мравуняците, и ще видиш, че дълбоко изпод земята черните мравки носят жълто просо. Тая крепост са я строили моите бащи, това просо са го събирали с ръцете си, които вече отдавна са изгнили. Бабо Сребро, тая поляна, на която те срещнах, наричаме Млечна поляна. (Нека отсега нататък се нарича Избавление — рече бабата. И тъй й остана до днес.) От тая поляна до крепостта вървят калаени тръби. Още ги ровим, та леем от тях куршуми. По тия тръби е текла вода за крепостта. А когато вечер се събирали стадата, овчарите спирали водата и изливали в тръбата млякото си. И от всички чешми на крепостта течало мляко, както се пее в песните и се разправя в приказките. Тая планина бащите ми са я купили с мечовете си, а пък аз я купувам с чанове.