И овчарите гледаха Родопа, а пък аз гледах лицата им, изваяни от вятъра. И виждах, че погледите им са обърнати навътре. Не, гледаха те само бледите сенки на пасищата и тъмните сенки на гората, не виждаха само вълни и бездни, а нозете им стъпваха по пътеките, както са стъпвали хиляди пъти досега, изкачваха връх след връх и надничаха в пропасти, пресичаха поляни, на които знаеха всеки камък, и гори, в които знаеха всеки дънер. И стъпалата! им усещаха твърдата трева, а челата им разтваряха вейките на елите. И устата им леденееха от потоците на Родопа, а гърдите им се издуваха от песните й. Пълни бяха горите й с дървета, от които дялаха люлки за децата си, пълна беше земята й с костите на бащите им.
Вятърът се усилваше, пищенето на щурците ставаше все по-тревожно и те се криеха в пукнатините на скалите, за да не ги отнесе вятърът. А овчарите стояха с лице към него и никой не мигна, и никой не проговори. От време на време някъде в краката ни пропищяваше щурец и писъкът му светваше върху разляната обща жалба на другите далечни щурци, сякаш тежка капка равномерно падаше върху придошла разляна река.
И Родопа гореше. Горяха нозете й, горяха косите й. Жена беше; това, майка, затова овчарите й викаха Родопа и се сърдеха, когато някой речеше Родопи. Защото много планини се обичат по-малко от една планина. Балканът е баща, изправен и силен, каквото трябва да бъде всичко мъжко, Родопа е майка, която зачева и ражда, легнала по гръб, с очи към небето. Син жали баща си, ала го жали, както се жали мъж. Син жали майка си, както се жали жена. И майчините мъки по болят.
Ала синове ли бяха тия хубави мъже на Родопа планина? Не бяха ли те самата планина и не гореше ли огънят техните нозе, не пълнеше ли черният дим техните очи със сълзи?
Не завиждайте вие, други планини, на любовта им към Родопа. Велика планина е Родопа. Великомъченица е Родопа планина, завиждайте, планини, на Родопа. Много е страдала тя и сега идеха нови тегла.
И падна нощ. А облаците се вдигнаха, та се показа луната! Насрещните склонове на планините се заоблиха и омекнаха, забулени от светлината, като тяло на жена от тънка дреха. Три самотни, разкривени борови дървета излязоха напред и почерняха, а луната зад тях просветля. Бяла, лека мъгла изпълни долините, та тръгна нагоре по склоновете. И се виждаха всички багри, както през деня, ала странни и мъртви. И хората хвърляха сенки, черни като катран, по-черни от сянката, която хвърля слънцето. Стана студено.
Тогава дядо Кральо каза:
— Запалете огън.
И младите стъкнаха в падина на скалата огън, та всички насядаха край него, само аз останах настрана.
И огънят ги събра, и огряваше само техните лица. А гърбовете им бяха в сянка. И ми дойде наум, че слънцето и луната са светлини за света и огряват всичко отвисоко и еднакво, а огънят е светлина за човека и огрява само лицето му. И не бива огънят да се превръща в пожар, защото тогава заприличва на слънцето. И ми се прищя да сгрея ръцете си на техния огън. Ала Манол вдигна глава и видя пожарите. А сиянието на пожарите беше станало по-червено и по-високо, раздухано от мрака. Манол каза:
— Размятайте огъня.
А дядо Кральо тихо каза:
— Не можем да размятаме ония пожари.
Ала и той взе една главня, та я удари в скалите. И стъпка искрите й.
И Горан избоботи:
— Гледайте.
Всички се учудиха, защото пред по-старите е редно да се мълчи. И погледнаха.
А на по-ниската скала, втората глава на Първенец, стояха трима души и вятърът развяваше едно бяло, едно черно и едно червено наметало и на светлината на месечината познахме, че това беше Сюлейман ага с Хасан ходжа и Дельо. И той гледаше пожарите. А бащата на Хасан ходжа, кехая Велко Радул, стоеше до Манол.
Тогава Манол заговори. Говореше силно и бавно, за да надвие вятъра, тъй силно, че да го чуе Сюлейман ага. Никой не гледаше към Манол и той никого не поглеждаше, всички бяха обърнали лица към пожарите. Ала пожарите не хвърляха сиянието си до нас, та лицата на хората не бяха червени, а бели като мраморни. И Сюлейман ага не гледаше към нас. И каза Манол:
— Ако изтраем до зимата, докато снеговете затрупат проходите. Ако запазим това тъмно още сърце на Родопа, та да го огрява само слънцето и месечината. Дотогава Мехмед паша ще слезе до Солун и ще отпътува за Кандия. Тогава ще се намерят пет хиляди мъже, пет хиляди ножа и пет хиляди шишанета, които да спрат пътя на пожарите.
И млъкна. А заговори дядо Кральо, все тъй с лице към пожарите, все тъй без да поглежда някого, най-вече Сюлейман ага. И както го грееше месечината, сякаш говореше насън. И каза: