— Ако дочакаме здрави и читави снеговете, малцина само ще слязат с овцете на юг. Ала ще вземат достатъчно мулета, та да ги натоварят с венецианско оръжие. С олово и с барут. Безброй пъти се е вдигала Родопа и се е бранила против царете си с лък в ръка. Нима Момчил не е държал лък? Нима ние ще сме по-слаби с пушки? А когато свършат куршумите и барутът, нима всеки от нас няма лък и нож?
И викна Стан:
— Лесно се ходи по Родопа, когато тя ти отваря обятията си. Мъчно се минават пътеките й, щом ги бранят мъже родопчани.
А Момчил рече тихо, да не се чуе на скалата отсреща:
— Трябва ли да чакаме зимата? До зима ли ще, пораснем, та да станем мъже?
Манол му рече:
— Мълчи. Говорят старите. А дядо Кральо му каза:
— Мехмед паша има в Цепина сто хиляди войска. А Цепина е на два дни път и на един ден по преките пътеки.
И на двете скали на върха настана тишина. Само вятърът вееше, щурците пищяха и зловещо изграка нощна птица. Тогава заговори Вражу Чилингир:
— Ами овцете? Кой може да изхрани на зимна ясла нашите десет хиляди овце? Ами сто села по три хиляди? Защото зимните пасища край морето ще се затворят за стадата ни.
Не довърши, защото Стойко Процвет викна, ала пак не погледна никого:
— На пастърма нека станат стадата ни. Орли да ги изкълват. Искам да гледам открити лицата на жена си и дъщерите си. Не ща чалма, искам гугла. Когато умра, искам на гроба ми да изникне кръст.
И млъкна. И на двете скали на върха пак никой не говореше. Мълчаха дълго. И се чу гласът на Сюлейман ага:
— Добра среща, Маноле кехая. Добра среща, овчари.
Ала и той не гледаше към нас, а стоеше с лице към пожарите. И тогава Манол му каза:
— Сюлейман ага, над тия тъмни планини някога е владеел дядо ти. Хвърли чалмата, сложи калпака и ние ще ти доведем пет хиляди мъже, всеки със сърце и нож. Извъртай до зимата, запази ни, измисли нещо. Докато догорят тия пожари. И през зимата ще станеш цар. Ще забравим чувалите в урвата, избесените на чинара, избитите на ливадата. Ще забравим чалмата ти.
И за пръв път Сюлейман ага погледна към нас. И тъй като тяхната скала беше по-ниска, гледаше нагоре. Слаб и развеян от вятъра дойде гласът му, макар между двете скали да имаше пропаст, широка само десетина крачки. И викна той:
— Маноле кехая. Защо си спомни за урвата, за чинара и за ливадата? Защо не си спомни за белите калдъръми, за каменните мостове, за чешмите с по три чучура?
И Манол за пръв път се обърна към него, та му отвърна:
— Сюлейман ага, помниш ли, кога строеше големия камен мост? Три села се вдигнаха да строят, жените заедно с децата. От седем години нагоре, от седемдесет надолу. На девет къщи вреше по едно гърне в огнище, на девет люлки по една баба беше оставил да ги люлее. Сюлейман ага, ти ли построи Сюлейманаговия камен мост?
И агата нищо не му отговори. И като постоя още малко, обърна гръб на вятъра, та бялата му наметка изплющя и покри лицето му. А той я смъкна надолу и заслиза по пътеката. И пътеката се виеше под нашата скала, та когато минаваше под краката ни, Манол се наведе, хвана с две ръце камъка и викна:
— Помни, Сюлейман ага. Чалмата или калпака. И Рад Драгослав викна:
— Чалмата или короната.
Ала не разбрахме дали агата ги чу. И той отмина по пътеката, и бялата му наметка се вееше по поляната, докато гората я погълна. На месечината се виждаше, че дърветата са зелени, а мракът дълбаеше до дънерите им черни пещери. В тях се изгуби Сюлейман ага и от гората дойде крясък на събудена граблива птица.
И Вражу кехая каза:
— Защо отворихме пред него устата си? Ами ако ни предаде на турците? И ако той не проговори, няма ли да проговори ходжата или Дельо?
А дядо Кральо тихо каза:
— Вятърът ни упои. А Рад Драгослав:
— Пожарите ме ослепиха. Само Манол отговори:
— Що ще предаде? Че сме българи. Или Караибрахим не го знае? Или не е дошъл за това?
Цяла нощ стояхме безмълвна стража на големия връх Първенец. И вятърът ни духа. А пожарите все сияеха.
И когато луната пребледня, а небето просветля, случи се чудо, което сто пъти съм гледал и все не мога да проумея.
Планината засвети отвътре. Нямаше слънце да я огрее, ни лъч дори, а върховете почнаха да светят, сякаш в недрата им се раждаше бяла светлина.
После ни огря слънце и то идеше от върха Посестра, където нямаше пожар, и се премести и нагази в черното море, та и то стана червено и огнено.
И дядо Кральо каза:
— Изгрев е, Маноле. Не заник. Нали питаше снощи? Ето, слънцето се вдига и ще прескочи огъня.
А Манол рече:
— Дано.
И всички повторихме: