От падането си в плен и от страшните часове на кораба свикнах да стоя настрана и да гледам. Да видя какво ще стане. Не се бърках. Не оставях нищо да проникне до сърцето ми. Но сега усетих някакво вълнение, като разбрах, че тия двама мъже ще се сблъскат.
Караибрахим гледаше Манол. Бръкна в пояса си, измъкна пара — не видях това, усетих го — и я хвърли в краката на Манол. Среброто притаено издрънча. Караибрахим благодареше за думите на Манол. Обиждаше го.
Овчарят не се наведе да прибере парата.
Караибрахим подкара напред коня си. Овчарят не се отмести. Конят се надвеси току над него. Чух, че кучетата ръмжат.
— Ела.
Обади се попът — мълчал досега.
Овчарят прекрачи встрани и Караибрахим мина.
Чак сега погледнах попа. Две сини, огромни от светлината очи сияеха на лицето му. Изглеждаше още млад, пълен с радост към света.
Аз минах с коня си край него и той затвори очи, може би от облекчение. Светлината по лицето му изгасна и както щом слънцето се скрие зад планина, се виждат по-добре горите, дотогава замъглени от лъчисто було, тъй и аз видях лицето му. Хлътналите очни кухини, бръчките край очите, напуканата, обгоряла сякаш кожа, бледите устни на страдалец. Попът беше вече немлад и уморен човек.
Дали двамината са чакали на пътя да се изниже край тях цялата редица от ездачи, всеки от които можеше да вдигне ятагана и да ги съсече, или са се качили в гробищата, разбрах чак когато пътеката изви далеч напред и аз хвърлих поглед надире. А сто и двадесет ездачи, един зад друг, по пет крачки разстояние помежду си, и всеки кон, дълъг три крачки, това е много нещо, това са хиляда крачки, четвърт час път в планината, безкрайно много време.
Те стояха на пътя.
Обърнат назад, дочух, че Караибрахим тихо казва нещо на едноръкия ходжа. Различих думите: „После счупете кръстовете…“
Тогава разбрах защо беше тръгнал Караибрахим със своя конен отряд през дивата планина — той идваше да обърне тая долина под краката ни в правата вяра.
ОТКЪС ВТОРИ
Снощи, овчарко, минаха до три синджира със робе. Първият синджир, овчарко, все тези млади девойки. Вторият синджир, овчарко, все тези млади невести. Третият синджир, овчарко, все тези млади юнаци.
В година 1668 от рождението на Христа бога наш, две години след като великият везир Ахмед Кюпрюли обсади Кандия, в месец тревен, който е петият месец от началото на годината, се извърши великото пленение на свещените кръстати гори, наричани Родопа. А в предишните години се случиха знамения, които ние по своята слепота не можахме да разгадаем.
Черна сянка затъмни месечината и всички помислиха, че идва залезът на полумесеца.
Падна град, всяко парче като пестника на възрастен мъж, та убиваше небесните птици, както летяха, и дивите зверове, както се криеха в гората.
Тръпки разтърсиха земята и събориха градове и села, съборили и Мосул, а високи вълни потопиха корабите в пристаните.
Когато се запали унгарският град Офен и се разтопиха дори топовете по стените, и се изтребиха робите в килиите, намериха изгорели шестнадесет двойки роби християни, оковани двама по двама, прегърнати посрещнали смъртта от пламъците.
А предната година се случи неплодородна, та овчарите ядяха голо месо, пък другите хора — треви и корени. Великият везир пусна развалени пари и хората вече не вярваха на среброто, та търговията и занаятите се объркаха. Турците събираха данъци за десет години напред, защото на страната на венецианците се намесиха франки, германци и испанци и краят на Критската война не се виждаше. Венецианци слязоха на българска земя, на един ден път от столицата на султана, а венециански кораби стреляли с топове по самия турски султан, когато ходел на лов в подножието на Родопа. Видях овчари, които бяха прегръщали венециански моряци, с железни шапки на главите и с кръстове на гърдите. Арнаутите, които караха стада от Македония към Цариград покрай Бяло море, казваха, че по техните планини скоро ще се развеят знамена.
В тая усилна пролет тръгнах от Светогорската обител с една торба преписани свещени книги, за да отида в Родопа с овчарите, които се връщаха след зимуването по пасбищата край Бяло море. Агнетата бяха заякнали и играеха около майките си, вълната беше остригана и продадена. И тръгнаха овчите стада на север към родните планини заедно с птиците, които се връщаха при гнездата си.
Живееше в село Подвис човек на име Манол. След името на всекиго се казва името на баща му, защото мнозина са с еднакви имена и човек с едно име е самичък, а името на баща му го свързва с другите хора, та се знае откъде е протекла кръвта му и какъв е коренът му. Ала Манол не знаеше ни името на баща си, ни на майка си. Той беше пръв в своя род. Пръв от голям род, макар и без големи корени, и когато внукът му казваше, че е Манол, син на Момчил, син на Манол, то беше голямо име.