— Дано.
И слязохме от върха.
ДЯЛ ВТОРИ
ГЛАВА СИ ДАВАМ ВЯРА НЕ ДАВАМ
ОТКЪС ПЪРВИ
Струваше ми се, че конакът прилича на паяк всред огромна паяжина. Ние тъчахме паяжини и се чудехме как да примамим българите вътре, а те летяха като мухи по цялата планина. Непрестанно се говореше за овчари, за пищови, за съпротива, ала нищо не се случваше и изглеждаше, че всичко се готви за недействителен, призрачен враг. Единственият овчар, когото видях, беше Манол — горе на превала, с черепа в ръце. Разбрах, че стадата са се върнали — по звъна, който една сутрин дойде откъм гората. Сякаш планината досега беше като цвете, което е имало само багри и изведнъж почва да мирише. Звънът идваше като благоухание и ме караше да дишам по-дълбоко. Губеше се, долиташе сладостно, мъчително тихо и човек с цялата си душа се мъчеше да го хване, като че ли върху жадна уста падаха редки капки дъжд, после звънците запяваха с все сила. Бях вече в друга стая и виенето на кучетата се чуваше съвсем слабо, отчаяно слабо. Затова пък по три пъти на ден чувах да бият камбаните на невидимия манастир. Подготвен бях, чаках ги, съпротивявах се на гласа им. Не страдах.
Вечер излизах пред конака и гледах назъбения зид на планините. Те живееха. Нощта беше пълна с движение и невидим живот. Виждах да горят огньове, червени под белите ясни звезди.
Как щяхме да отидем там? Или Караибрахим се надяваше, че мухите сами ще влязат в паяжината?
Денем в селото почти не се забелязваха хора. Всичко се беше изпокрило. Напразно очаквах да цъфнат по каменните огради на изгърбения мост цветята на чудните халища. Камъкът стоеше бял и гол.
Църквицата до конака, с ръждясалия кръст върху покрива от плочи, немееше глуха и затворена. Ни веднъж не видях да влезе в нея човек. После разбрах, че това е параклис, прастар, в който навремето са се молили прадедите на Сюлейман ага, български боляри. Сам Сюлейман ага ми каза, че по стените имало древни стенописи.
Въртях се около църквицата, както прогоненото куче се върти около дома на стария си стопанин. Можех ли да вляза вътре? Отхвърлях тая мисъл като лудост, но два-три пъти сърцето ми почваше да бие силно и краката ми тръгваха към дървената врата, обкована с едри гвоздеи. Успявах да се усмиря, оглеждах се и ми се струваше, че всички от конака са видели как ме е обхванало умопомрачението. Чаках с трепет вечерта Караибрахим уж между другото да ме запита: „Защо беше тръгнал към църквата?“ Веднъж видях вратата отворена и тръгнах напред, към мрака, който ме чакаше в църквата. Едва се отбих встрани. Видях само пламък на свещ, някъде в дъното. Човек пак не видях.
Какво беше това, което ме теглеше към тая каменна къщичка? Плашех се от себе си.
Исках да се измъкна от паяжината, да видя какво става наоколо. Но когато Караибрахим ми каза, че двама с него ще яздим през селата, не успях да скрия уплахата си. Сутрин беше, а си спомних как вечер планините прекрачват напред и се надвесват над конака.
— Докато нищо не им сторим, тукашните хора няма да посегнат срещу ни — рече Караибрахим. — Ще минем само двама с тебе. Боиш ли се?
— Боя се — отговорих аз. — Но ще дойда.
Минахме през първото село, излязохме от него. Яздехме през долината край реката. Влязохме във второто село, Заград. Може би защото целият бях напрегнат и непрекъснато с поглед обърнат към себе си, да не се оставя да направя страхливо движение, почти нищо не видях наоколо. Нищо, което да отбележа и да запомня. Минавали бяхме през такива родопски села — камък, плочи, дърво, превърнато от дъжда и слънцето в камък. Хора не срещахме. Усещах, че ни гледат и следят.
Караибрахим мълчеше и непрекъснато се оглеждаше наоколо. Имаше нещо в стойката му върху седлото, различно от друг път, но мисля, че не беше страх.
Изминахме и второто село — дълго село, почти само един ред къщи край пътя, някъде още един ред, на другия бряг на реката.
Реката и пътят задълбаха камъка и отстрани се появи мрамор. Освен това тук сигурно бяха вадили камъни. Отгоре растяха дрипави храсти, дърветата бяха изсечени, виждаха се сиви петна на пожарища. Полегатият склон наред с богатите гори наоколо изглеждаше беден и мръсен. А отдолу, встрани от нас, се виждаше разрязаният мрамор — бял и чист. Слънцето, като падаше върху него, къртеше искри. Изтръпнах, като помислих, че целите тия планини под сивата пръст, под тревата, под горите имаха такова прозрачно, чисто, твърдо сърце. Не можеше да бъде така, знаех, че не е така.
Влязохме в третото село, излязохме от него. Пътят се изкачваше нагоре, реката слизаше насреща ни. Караибрахим спря коня си и ми рече: