— Чакай ме тук.
И препусна, дори нямах време да му отвърна. Останах сам. Планината изглеждаше безлюдна. Усетих, че съм успял да се поотпусна. Усетих го по новото свиване на сърцето си.
Навлязох в гората, скочих от коня и седнах на един пън. Наоколо трябва да е било много хубаво. Пролет беше. Като си спомням хубостта на планината, както съм я виждал друг път, сигурен съм, че е било хубаво.
Чужд бях на гората. Загубил бях всякакъв път към нея. Семената на хубостта й падаха върху окаменялото ми сърце и умираха. Стоях всред гората като с броня от страх и напрегнатост.
Трябваше да се отпусна. Да се разтворя в гората. Да стоя като дърво, като трева, като див звяр. Не, човек бях, затова трябваше да съм пълен с високи мисли, да разтворя душата си, да разкопая браздите, за да могат семената да поникват.
Ослушвах се с ръка на пищова. И тогава чух чудноватия шум. Да, странен шум беше това. Нещо леко чукаше в клоните на дърветата, все едно че валеше пясък или капеше рядък, едър дъжд. Шумоленето беше тайнствено и притаено. Ставаше нещо скришно, което никой не биваше да усети — нещо скришно и невидимо, но много силно. Шумолеше непрестанно, ала шумоленето идеше ту оттук, ту оттам, сякаш винаги зад гърба ми. А на земята не падаше нищо. Такъв шум непременно беше свързан с любовта, с оплодяване и живот.
И до ден днешен не зная какъв беше тоя шум. Предполагам, че боровите шишарки сипеха семена. Казвам — не зная.
То ставаше горе, високо по върховете на боровете. Стройните стъбла, голи, без зеленина, потънали в сянка, се вдигаха нагоре и подпираха сводовете от клони и тъмни, тънки игли, а сводовете приемаха слънцето. Гората празнуваше сватба със слънцето.
Все едно че в конака, където винаги скърцаше нощно време, някой се промъкваше по чардака — бос, на пръсти, — за да влезе в тъмната стая, където го чакаше будна девойката му. И мракът беше пълен със спотаен дъх и очакването на младите.
Чуха се детски гласове. Някъде в гората тичаха деца. За пръв път в долината щях да видя деца. Те навярно диреха гъби.
Не мислех за това, защото не чувах вече шумоленето. Далечните викове заглушиха тихия, стаен пукот, но на мене ми се струваше, че той е престанал, за да дочака другият шум да си отиде. Дори детските гласове бяха дрезгави и груби за топлата, копринена слънчева тишина на гората.
И чак когато гласовете отминаха — не, те още идеха от много далеч, приглушени, меки, недействителни, — аз отново чух как слънчевото семе вали по върховете на боровете и оплодява света., Жив бях и светът около мене живееше.
В началото чаках Караибрахим като спасител. Чух ли копитага на коня му, идваше ми да го прокълна.
Той не забеляза вълнението ми. Яздеше мълчаливо, а и на мене не ми се говореше. Бяхме вече в Просойна, когато той каза:
— Намерих една воденица. Там имаше стар воденичар.
Аз чувах как вали слънцето.
— Знаеш ли — след малко проговори Караибрахим, — той ми даде мед, сякаш не бях турчин.
Пак не му казах нищо.
— Той имаше и една девойка — каза той.
Колкото и да бях вглъбен в себе си, не можех да не видя, че той изглежда развълнуван. За втори път откак беше влязъл в долината.
— Хубава ли беше? — разсеяно попитах аз.
Той ме погледна, сякаш попитах нещо безкрайно глупаво.
— Много хубава.
Отидох направо при Сюлейман ага. Не знаех какво щях да му кажа, но ми се струваше, че щом го видя, и думите сами ще дойдат на устата ми.
Това го правеше Абдуллах. Такъв какъвто бях преди, никога не бих отишъл направо при човека да му кажа какво мисля. Да не говорим за слугите, които щяха да ходят нагоре-надолу да уговарят срещата.
Сюлейман ага седеше на кьошка. Ято врабци чуруликаха в платана. Врабците чуруликаха, по-право цвърчаха силно, едновременно, в такт, все едно че се тръскаха сто звънчета върху кон, който препуска, или някой равномерно люлееше желязна кутия, пълна с гвоздеи. Котаракът на коленете на агата ги поглеждаше лениво. Той беше умен и като знаеше, че не може да достигне врабците, не си позволяваше излишни страсти.
Агата стана да ме посрещне. Видях на вратата, която водеше към покоите му, надпис на арабски. Не можех да го разчета и най-напред го помолих да ми каже какво пише там.
— „Хвала на тия, които потискат гнева си и прощават на хората.“ Венецианецо, това не съм го измислил аз. Тия думи ги има над една врата в двореца на падишаха — над вратата от харема към мястото за приеми. Предложил ги е историкът Абди, ала навярно ги е прочел някъде. Дано султанът ги помни.
Ето, това беше думата, която ми трябваше. Ключът. Султанът.
— Ага — рекох аз, — не може ли султанът да помогне на Елинденя? Да я отмине горчивата чаша? Той е наблизо, в Одрин, а може вече да идва насам. Казваха, че ще тръгне към Лариса и ще мине или през Родопите, или на юг от тях. Един пратеник ще отиде и ще се върне за няколко дни.