Агата се усмихваше. Усмивката му беше добра и малко горчива. Не ме питаше откъденакъде повеждам тоя разговор. Лицето му беше открито, четях мислите му. Той не се мъчеше да се прикрива, нито да ме лъже.
И това беше победа на Абдуллах. Откак бях Абдуллах, много повече харесвах хората. Все повече ги харесвах, а в някои хора се влюбвах, ако това слово не се види някому много силно. Чувствувах се привлечен от тях, искаше ми се дори да ги помилвам. Харесваха ми очите им, движението им, говора им. Усещах топлината на телата им, гладкостта на кожата им, тръпките на мускулите им. И в моето сърце се раждаше топлина. Най-много ги харесвах за това, че са живи.
Такава любов усещах и към агата. Той долавяше това и между нас се раждаше една неуловима връзка, която и двамата не искахме да признаем и изречем, а и едва ли бихме могли да назовем.
— Венецианецо — рече ми агата. — Щях да се радвам, ако ти знаех истинското име, ала в края на краищата всяко име е добро. Ти познаваш ли падишаха?
Не го познавах. Чувал бях да се говори за него, но не бях го виждал.
Сюлейман ага ме покани да седна, плесна с ръка да донесат портокали и шербет и не проговори, докато не ги донесоха.
— Аз познавам султана — рече той. — Когато времето е хладно, в султанската палатка спят 500 души спахии, да отвърнат въздуха с топлината на телата си. Аз съм спал в палатката на султана. Мохамед Четвърти, синът на Ибрахим, има само едно занятие — да ходи на лов. Той е ловувал и тук, в Родопите. Казваше, че тая планина е в сърцето му и тук ще си построи дворец. И наистина вече строят — там, в Деспот, където са били дворците на прадедите ми. Правехме лов със селяните от седемнадесет нахии. Събираха се по 30000 души. Записаха всеки убит заек и всяка яребица, да не говорим за елените, глиганите и мечките. Мохамед пращаше на шейха Вани дивеч, убит от стрелата му. Той стреля с лък. Веднъж улучи от сто крачки мишената върху стената на палатката си. Чествуваха го така, както Сюлейман Законодателят е бил чествуван, когато е завоювал някой нов престол. Записаха за изстрела му в книгите на историята на отоманската държава. Мохамед ловува, Кюпрюли управлява. Тъй беше при стария Кюпрюли Мохамед, тъй е при сина — Ахмед. Падишахът е сянка на аллаха върху земята, тоя султан е сянка на падишаха върху трона. Каквото Ахмед е казал, султанът няма да промени. Той е жалостив. Видях го да плаче, когато умря един индийски водач на слон. Ходихме край Одрин на лов за слон и убиха водача. Мохамед не иска да коли овните, курбан за малкия байрам. Отвръща лице, когато минава край отрязаните глави пред палатката си. Ала Елинденя няма да пожали.
— Вярно ли е — попитах аз и се запънах, — вярно ли е, че го е страх да убие братята си?
Дяволът ме караше да питам за това. Разбира се, питах заради братоубийството на Сюлейман ага, а не заради султана.
Сюлейман ага не забеляза грозното ми любопитство, нито жадния поглед, вперен в лицето му. Или ако ги видя, направи се, че не вижда. Клепките му дори не мръднаха.
— Не е лесно да убиеш брата си — рече той.
Това бяха думите на Караибрахим, когато се възхищаваше от смелостта на Сюлейман ага.
— Според закона на Мохамед Втори, Завоевателя, султанът трябва да убие братята си, за да няма заплаха за престола му. Откак е стъпил на престола, Мохамед Четвърти все опъва тетивата на братоубийството и все не пуска стрелата. И тая мисъл го мъчи ден и нощ. Още като видиш лицето му и очите му, ще разбереш, че го гонят кошмари. Има кръгло, руско лице на добряк и тъмни, заплашителни очи на човек, който се бои от нещо и плаши другите. А двамината му братя ги пази общата майка — валидето, — старата султанка на име Тархан. Рускиня ли е, полякиня ли е, но е славянка. Тя спи пред стаите на синовете си. Веднъж султанът влязъл на пръсти, с кама в ръце. Промъквал се към братята си. Валидето спяла. Две робини я събудили с побутване, защото не смеели да проговорят. Султанката се събудила. Султанът се върнал и обесил робините. Това може да направи. Да убие братята си — не смее.
— Сюлейман ага — казах аз. — Попитах те, защото знаех, че ти си убил брата си. Прости ми.
— Виж султана, и ще разбереш колко е лесно да те мъчи мисълта за братоубийството. Казват, че го прокълнал баща му, султан Ибрахим, когато палачите го душели в затвора, а синът му гледал през прозореца. Прокълнал го да скита като дух, като диво животно, по гори и планини и да не намери покой. Може и да е вярно. Знаеш ли го как ходи на лов? Това не е удоволствие, а мъка. Язди от сутрин до вечер, смазва конете, свалят го полумъртъв от седлото. Осакатен е от падане и кръстът така го боли, че устните му побеляват. Той ми даде златния лък не защото убих мечката, а защото научи, че съм убил брата си.