Сюлейман стана и влезе в покоите си. Помислих, че ме оставя, защото се развълнува, а не иска да ми покаже това. Той се върна в едната ръка със златен лък, а в другата със стар, прояден от червеи и ръжда арбалет:
— Ето султанския дар. А това ти нося, защото си от франките. Може да е бил на някой твой прадядо от ония, които са имали крепости по Южните Родопи. И те са клали по планината. И какво? Тях ги няма, а планината си живее.
Държеше арбалета насочен към мене. В него нямаше стрела, но аз усетих, че нещо се забива в сърцето ми. Сюлейман ага държеше в ръце присъдата на Елинденя. В тоя миг разбрах, че долината е обречена. Червеи и ръжда. Сюлейман ага се отказваше. Може би сам още не беше решил, но в тоя миг аз го разбрах. Той ме утешаваше.
— Виждал ли си тия планини наоколо? Ако се качим някога на някой от върховете, ще ти покажа границите на владенията си. Снощи бях на един връх. Когато турците превзели Родопа, прадядо ми, български болярин, приел исляма. Ибрахим паша, зет на султана, казал, че ще му остави толкова земи, колкото можел да обиколи от изгрев слънце до пладне. Както иска — на кон или пеш. Дядото тръгнал на кон, знаел билата на планините, яздил като бесен. Два сахата преди пладне конят му паднал. Трябвало да се върне, откъдето е тръгнал, иначе губел всичко. Той хукнал през планините. Зная откъде е минал. Казвам ти — за цял ден няма да минеш това, което гой е пробягал за два часа.
— И умрял?
— Живял още двадесет години. И както каза — умрял. Не е ли все едно кога? Не е вече жив. Какви хора са живели, и са си отишли. За какво да плачем ние, дребните?
Спомних си безмълвните села, мрамора под сивата пръст, слънчевата сватба в гората. Не исках да се примиря. Попитах агата:
— Ами Ахмед Кюпрюли не може ли да направи нещо? Сюлейман ага ме попита, както преди за султана:
— Ти познаваш ли великия везир Ахмед Кюпрюли?
— Не го познавам, виждал съм го отдалеч.
— Аз пък го познавам. Видях го, когато беше на двадесет и четири години. Още тогава приличаше на старец. Приличаше на загубено дете между снажните си арнаутски делии, облечени в червено. Двама души го крепяха под мишниците, да не хаби сили да се държи прав. Дребен е, брадат и от носа нагоре прилича на Мохамед Втори, Завоевателя. Само от носа нагоре. Баща му, старият Мохамед Кюпрюли, на седемдесет и пет години изглеждаше по-млад от него. Старият беше от желязо. Нито можеше да пише, нито да чете. Чу ли какво каза Караибрахим? Ахмед не само се налива с полска водка, ами опитва всички отрови на света. Хашиши, опиуми, билки и прахове. Има осемдесет жени, а не може да спи, както трябва, с една от тях. Дири нови наслади, а всичко му горчи. Казвам ти, той е толкова отчаян, че трябва да отиде някъде отшелник. А той води най-голямата държава в света. Отчаяният човек с власт е по-лош от звяр. За къде ще го хванеш? Какво ще му кажеш, дори да идеш при него пред Кандия? Той се опитва да закрепи разклатения трон на падишаха, ала това е също отчаяна работа, по-отчаяна от самия Ахмед.
Сюлейман ага седна с кръстосани крака, скръсти ръце на гърдите си. Повдигна глава и ми се усмихна. Аз стоях прав и държах в ръка арбалета.
Очите му казваха: „Ако не те обичах, щях да ти кажа, че си прост. Нали дириш мъдрост? Върви си и забрави миговете на слабост.“
Сюлейман ага каза:
— Мътният поток, който плиска по земите на падишаха, се вдигна толкова високо, че покрива и планините. Погледни какво става. Добре виж само еничарите, които бяха опора на султанската власт. Те са уж като монасите във вашите ордени, които не се женят, не ламтят за земни блага и се бият само за господня и султанска слава. Какво са днес еничарите? Еничарите се женят. В санджака влизат синовете им, още от люлка, и получават заплата. Влизат какви да е хора и малкото истински еничари презират новодошлите. Еничарите търгуват и грабят по пладне мирните хора. Тъй като турчинът не може да бъде еничарин, турците най-напред даваха децата си на християни, за да станат еничари, а после в санджака направо почнаха да влизат турци. Колцина са били преди еничарите? Шепа хора, железен пестник. Преди тридесетина години на персийския поход тръгнаха тридесет хиляди еничари, а стигнаха три хиляди. И децата им се смееха. Ами спахиите? Султанът им даваше земи до живот, да идват под знамената, когато ги повика, а те се чудят как да останат по чифлиците си и как да завещаят земята на синовете си. От горе до долу всичко живее с подкупи. Дори Ахмед Кюпрюли можеш да го купиш. Пускат лъжливи пари. Хазната е празна. И великият везир знае само един цяр: война на всяка цена. Тъй му завещал старият Мохамед Кюпрюли. Бий се навън, да не се биеш вътре. Къде остава Елинденя?