— Да, Елинденя е парче от земите на падишаха…
Сюлейман ага ме погледна с внезапно променен, остър поглед, повече нищо не каза, стана и влезе през вратата с надписа.
Почаках. Той не излизаше.
Усетих, че сърцето ми се свива като от обида, и успях да се разсмея. Кой можеше да ме обиди?
Държах се като дете пред баща си. Исках. Ама че глупост. Абдуллах за пръв път ме подведе. Простих му.
ОТКЪС ВТОРИ
Селете се. девет села!…
И на другия ден, който се пада след Предой, поведе ни Исмаил към долината на Петгласец. Само седмина от Маноловите хора носеха цялото богатство на бежанците. Шерко носеше баба Сребра, а Горан носеше на раменете си виторог овен. И Манол, и аз бяхме с тях.
По едно време тръгнахме нагоре срещу водите на река Струилица. И тогава реката като сребърен нож почна да разрязва гръдта на планината.
Най-отпред се оголи разсечената плодородна пръст и се откриха корените на дърветата. Страшни, сгърчени и силни бяха те, като минаваха пред лицата ни, и разбрах защо дърветата стигат небето, а човек едва се вдига над земята. После пръстта остана над главите ни и се показаха скалите, които крепят света. А тук те бяха пронизани от червени жили, сякаш по тях се беше стичала кръв или сок от червено грозде. И в началото тук-там по тия жили се закрепяха млади ели, крехки и тънки като косъмчета по плешиво чело, после и те изчезнаха. Остана само камъкът. А скалите се надигаха все повече и повече над нас и идваха все по-близо и по-близо от двете ни страни. И слънцето се изгуби, и вода се стичаше по камъка, та стана тъмно и хладно, и страшно, и гласът на водите стана дълбок и глух. А стъпката пръст, на която растяха зелените треви и я огряваше слънцето и в която стърчаха големите корени, тя отиде високо, високо над нас и стана тънка, тънка, като зелената боя на кората на диня, която можеш да остържеш с нокът и само под нокътя ти ще остане зелено, а отдолу ще се покаже бяло; високо остана тая зелена боя, а ние бяхме в червеното сърце на динята, където вече няма дори и семки.
И чух планината да казва:
„Пълзете, дребни хорица. Докоснете се до недрата ми и вземете от моята сила. Че вашите рала драскат на две педи, а корените на елите достигат до десет крачки и дори соковете на мъртвите слизат само колкото е ръстът на човека. Да, и живи, и мъртви, вие драскате по кората ми и гробовете ви са плитки, и костите ви ги откриват вятърът и дъждът. И основите на селата ви и градовете ви са плитки, и ги отнасят водите, а пясъкът ги засипва. Слезте — надолу, надолу. Тук текат води по-силни от тия, които текат горе. Тук се сплитат жили от злато, сребро и желязо. Нека всеки от вас вземе пълен товар от тях — пак ще ми останат. Хора, докоснете се до недрата ми и вземете от моята сила.“
Пък ние ставахме все по-дребни и по-дребни и не мислехме за силата на планината, а се молехме да излезем по-скоро на слънце. Слаби са човешките плещи за каменния товар на скалите. И дори Горан с калпака си, с кебето си и косището си стана по-дребен от мравка, а овенът на раменете му — като просено зрънце.
И все ни се струваше, че вървяхме по течението на реката и че тя слиза все по-надолу — а тя идеше насреща ни и извираше оттам, накъдето отивахме.
И вдигахме погледи нагоре, да черпим смелост от светлата черта на синьото небе над нас и от двата ръба осветена пръст горе по краищата на пропастта. А тия зелени и светли крайщници бяха като брегове на дълбока река. И разбрах, че човек живее по бреговете и не му е дадено да слезе до дъното на реката.
Пътеката от страх все повече и повече се прилепваше до лявата скала и върху лицата ни почнаха да капят капки от мокрия камък. И потокът Струилица се прилепваше до дясната скала и ставаше все по-гъст и по-гъст. А на едно място дясната скала се беше разпукала, та зееше дълбока дупка — пещера. Там потокът сякаш се губеше и се простираше страшен, тъмнозелен вир. И над водата се вдигаха зелени мехури. Стори ми се, че през бученето на водата чух клокоченето му. И видях, че водата върти мехурите наляво. За пръв път кучето Шаро заръмжа.
А Исмаил бей извика, ала гласът му дойде слаб и тих:
— Там диша стопанинът на тая вода. Той има рога на овен, мустаци на сом, щипки на рак и опашка на пъстърва. Да знаете, като минавате, да му хвърлите нещо, па макар и камък. Ала да е тежко и да потъне.
И той измъкна от силяха си, та хвърли във вира кован нож. И водата го погълна.
Тогава баба Сребра рече в ръцете на Шерко: