— Толкова много люде да минат оттук, та камъните им да запълнят тоя ляв вир.
И аз казах:
— Амин.
Това бяха първите думи, които се чуха, откак влязохме в гръдта на Родопа.
Тръгнахме пак и от непрестанното гледане на водата, която течеше до нас, и от бученето, а може би и от страх главите ни се замаяха и коленете ни взеха да се подсичат. Тогава изведнъж двете стени на прелома се събраха и нямаше път пред нас. И река Струилица излизаше изпод събраните нозе на двете скали.
А Исмаил бей тръгна наляво и се изгуби в една пещера. И тъй като подът и беше покрит с пясък, а стените гладки, разбрах, че преди много време оттук е минавала вода.
И пещерата свърши, и пред нас се ширна долината Петгласец. Всички се събрахме пред пещерата.
И ни ослепи слънце и ушите ни писнаха от песента на щурци, и замириса ни на пресен пчелен мед. Та ми се стори, че напреде ми има стена от светлина, отляво стена от песен и надясно стена от благоухание.
Исмаил бей рече:
— Погледнете наляво. И ние погледнахме.
— Тия два върха са Свети Яни и Карачан. До големия сив камък на Карачан всеки Петковден се коли курбан.
Пак рече:
— Погледнете надясно. И ние погледнахме.
— Тия два върха са Модър и Светилек. Всеки Петковден там се коли курбан.
И рече още:
— Повдигнете очи и погледнете напреде си.
И видяхме един-единствен връх, целия обрасъл с гора до върха.
— Това е Посестра — рече Исмаил бей. — Там е майката на Струилица. Оттам се вижда блясъкът на Бяло море. Морето се не вижда, ала се вижда сиянието му.
Сто чифта очи на бежанци гледаха върха, от който се виждаше сиянието на морето. Защото бяха от Северните Родопи и не знаеха какво е море.
— Това, което е между Свети Яни, Карачан, Посестра, Модър и Светилек и тая скала зад гърба ни, това е долината Петгласец. С пасищата, горите и водите — рече Исмаил бей.
Тогава разбрах, че блясъкът, който виждам в очите, на бежанците, не беше отражение от сиянието на Бяло море. Това беше тяхната нова земя. Тук щяха да се родят децата им. Тук щяха да заровят костите им. Щях да постоя и да си отида, а те щяха да останат вечно тук. Те и семето им.
Исмаил бей се обърна към Манол, та като му се поклони, рече му:
— Манол кехая, стъпи в долината, твоя е.
А Манол накара Шерко, който носеше баба Сребра, пръв да влезе в долината. Ала баба Сребра му каза да я спусне долу. И нагази във високата трева. Никой друг не беше пристъпил преди нея. Пътека нямаше, защото тая пролет в долината не бяха влизали стада. И като вървяхме през поляните, изпод краката ни скачаха на всички страни щурци, та сякаш газехме река и вдигахме пръски вода под стъпките си. А вървяхме бавно и тържествено, защото бабата едва креташе.
След малко чухме бучене и като надникнахме вдясно, видяхме от стръмния бряг как цялата река Струилица пада в една тъмна дупка и не отива нататък. Въртопът бучеше и над него се вдигаше пяна и воден прах, а в мъглата се извиваше дъга. Ала ние не гледахме дълго това чудо и обърнахме погледи към долината, защото тя беше по-хубава и от дъга.
Полегати поляни се спускаха към Струилица, жълти от жълт равнец, сечена трева и млечок, морави от детелина и магарешки трън, бели от бял равнец и маргаритки. Ограждаха ги тъмнозелени борови гори, а и тук-там по поляните се вдигаха китки тъмни ели, та ги правеха още по-светли и слънчеви. Горите стигаха до върховете и ги загръщаха като с рунтави кожуси. И само тук-там козината беше проскубана, та се виждаха други светли поляни. Пък когато се досетихме да се обърнем назад, видяхме права каменна стена и по върха й ели, дребни и ниски от височината.
А в средата на най-близката поляна се издигаше стара, престара ела и към нея тръгна Манол.
Елата възвишаваше огромна снага, разперила дебели прави клони, като яки ръце. А дребните вейки, шумата и мъхът висяха на дипли, на дипли надолу и нито клонче не се вдигаше нагоре, като че ли се диплеха широките свилени ръкави на зелена риза. Духаше тих вятър, а снагата на елата не трепваше и не трепваше дори и върхът й, макар да беше лек и тънък като пауново перо на калпак. Не се разтреперваха и протегнатите клони, само свилените зелени ръкави се полюляваха и ветрееха.
Когато всички се събраха до невижданото дърво, Исмаил бей; сложи длани около устата си и викна:
— Стопанее!
И екът отговори:
„Стопане! Стопане! Стопане!“
Ала гласовете идваха на талази, та се гонеха и покриваха и се чуваше ту „сто“, ту „пане“, ту най-често само „ааа“ и „еее“. А бежанците се втрещиха от изумление.
— Дойдохме! — викна пак Исмаил бей. „Дойдохме! Ойдохме! Дохме! Хме! Е-е“
— повтаряше планинският ек.