Горан свали овена от раменете си и се прекръсти, макар и друг път да беше чувал тия гласове. А не беше чудото само в екота, а самите гласове кънтяха и звънтяха някак особено, та човек се усещаше не както трябва.
— Под тая ела — рече Исмаил бей — се коли всеки Алинден курбан.
И произнесе той словото Алинден, като натърти на „а“-то, като мислеше, че е ден на Али. Пък нашите, като казват Алинден, удрят на „и“, та се разбира, както си е, денят на свети Илия.
А баба Сребра седна до дънера на елата, между два големи, изпъкнали корена, та ни се стори още по-дребничка и свита. И каза бабата:
— Погледнах ли, помислих си, че тук ще е селото, защото — какво по-хубаво от това, елата да стърчи сред него като камбанария? Ала не може всяка дума в село да я чуваш по пет пъти.
Тогава Манол мълчаливо пое мотиката, която държеше един от овчарите му.
— Тук нека бъде гробището — рече той.
И удари с мотиката. А в земята, която изглеждаше мека под нозете ни, имаше камъни и екотът върна ударите на мотиката.
— Докато изкопаеш гроба — рече Манол, — екът ще звъни вместо камбана.
Стана ми страшно, защото първата копка в тая долина беше за гроб, а не за основи. Исмаил бей ни каза:
— Предадох ви ключа на тая земя и оброците й. Правете така, както ние сме правили, защото това са го научили бащите ни от хората, които някога са живели тук. Дано коренът, що пуснете, стигне до сърцето на земята.
И той се поклони, и си отиде, а синът му Юсуф вървеше след него.
И целия тоя ден бродихме по долината, та обходихме поляните и бреговете на Струилица. Докато избрахме село на завет, нито на равно, нито на стръмно, а гората пазеше гърба му и в нозете му имаше извор. И поръсих поляната с китка от тревите, които откъснах от същата поляна, и я благослових.
Тогава заечаха брадви и екът пак връщаше звънтенето им. И се накладоха огньове на поляната, за да осветят дивата и пуста земя. На един от огньовете се печеше овенът. А баба Сребра взе две шепи пръст и ги прехвърли през главата си. И рече:
— Който вземе шепа пръст от съседа си, тя да е на главата му! Защото тая земя ни е дарена.
После взеха котела, почернял от хилядите огньове, кладени под него, та тръгнаха да бележат крайните дървета на гората, която вардеше гърба на селото. И пред всяко белязано дърво се качваха на котела и викаха:
— Черен да почернее като тоя бакър оня, който рече да зачерни гората.
И стана гората бранище. Защото без нея снеговете и водите щяха да завлекат селото.
А в това време слънцето се скри и сянка падна над Петгласец. Тогава позаглъхна пронизителното свирукане на сивите щурци и почна да се чува приспивното, кротко свирукане на черните щурчета, ония черни щурчета, които са поречнели, защото се въдят зиме край огнищата, та свирукането им напомня за огнище и дом. И хората се събраха край огньовете, и пламъците на огньовете се засилиха, а мракът наоколо се сгъсти.
И когато накършихме печения овен върху прясна елова четуна, Манол рече:
— Давам на новото село една елия овце. А една елия са петдесет овце.
Пък аз извадих от торбата си преписаните свещени книги, които трябваше да дам на манастира и все не намирах време да отида, и рекох:
— Давам ви първите свещени книги, макар че са от стария завет.
И си спомних, че Мирчо се кле върху еклесиаста.
— О-хо! — рече баба Сребра. — Ние си имаме светото писание.
И тя извади от торбата на внучето си едно дебело евангелие със сребърни корици.
— Детето я открадна от черковата. Простено да му е — рече бабата.
И заизважда от торбата други платнени торбички и припяваше над тях, сякаш щеше да прави магия:
— Ето шепа ръж, ето шепа ечемик. Готов е хлябът на хората. Ето леща, ето и бобец, за услада на чревоугодниците. Ето овеса за конете. Ето семе от лен и семе от коноп, да се облечем като царе. Да растете, семенца, да покриете долините, да избийте бурена, да се вдигнете до небето, по вас да се изкачим на месечината.
А като вдигна една торбичка и я залюля, вътре взе да трака и бабата се натъжи:
— А това са костилки от череши за внуците. Защо, боже, не си направил дърветата да растат бързо, като тревите, та и старите хора да дочакат плод от тия костилки?
И хората около нея почнаха също да бленуват, с разтворени от огъня зеници, защото мракът скри нищетата и нещастието им. На светло не смееха нищо да кажат, защото виждаха пусти поляни, диви дървета и буйни води. А сега заприказваха.
— Ето там ще е моята къща с градина отпред — рече жената, която хранеше детето със сламка.
— А на извора ще вдигна за хаир бяла чешма — каза мъжът, чийто брат станал турчин.
— А над реката тук ще има камен мост — обади се от мрака невидим глас.