— Зная — рязко изрече Сюлейман ага и спря с лице към мене в средата на чардака. Скърцането на дъските престана. Зад гърба му се извиваше арката на една ниша, в която проблясваха оръжия. Съжалих за думите си, помислих, че се самозабравих. Той говореше като цар, а аз глупакът като шут, на който му е позволено всичко. Все едно че бях пил ракия, а не липов цвят.
— Зная — рече Сюлейман ага, оня, гдето бесеше и хвърляше от урвата. — Ала зная и това, че Караибрахим няма да помогне. Прав си ти, че и аз съм никъде. И най-лошото е, гдето излезе, че винаги съм бил никъде. Стар съм, уморен съм. Ще си отида. Ако бях по-млад — не зная какво щях да направя. Ала слушай ме ти, Венецианецо с чалма на главата. Ти ми надума, аз само едно ще ти кажа. Дошло е време разделно — един отляво, друг отдясно. Няма никой да остане по средата или никъде. И помни — и ние двамата с тебе ще отидем на една страна. Отляво или отдясно. Или при аллаха.
И като се обърна, слезе тежко по стъпалата. И от дъното на стълбите повтори:
— Отдясно или отляво. Или при аллаха.
Всяка сутрин се фехтовахме с Караибрахим. Учех го да се бие с прави оръжия.
Не помня кога за пръв път хванах шпага. Някога, преди години, бях й посветил цялото си време. Тя ми даваше сигурност — навярно съм имал нужда да се опра на нещо. Влизах на приемите и тържествата, яздех на кралския лов и срещах открито погледите на нахалните придворни. „Може да ми се перчиш колкото си щеш, ако ти стиска, ела на моравата зад абатството Сен Жермен или на Пре О’Клерк, или около Люксембургския дворец.“ Някои идваха. Убих седмина. И тогава престанаха да идват. А това не беше лесно, защото беше времето на шпагата. За най-дребното нещо хората се биеха, макар дуелите да бяха забранени. Или тъкмо за това. Убивал съм хора, като помисля сега — за нищо. От суета. Ако знаех нещо добре, това беше да се бия с шпага. Мнозина от ония клетници, дворяни, които се нахвърлиха срещу еничарите при Кандия, умееха да се бият с шпага и това им даваше сигурност и гордост. Мислеха за схватката с турците като за дуел. Мир на праха им.
Караибрахим цял живот се беше учил да се бие със сабя. Трябва да се признае, че обучаваните еничари — защото по това време необучаваните вече бяха три пъти повече — можеха да секат удивително добре. Караибрахим разправяше, че всеки ученик при еничарите трябва с един удар да разсече десет ката шаяк, увит около железен тел, и тела заедно с шаяка. Който не си представя добре какво значи това нещо, нека опита. Виждал съм човек, разсечен с един удар до кръста. Срещу такава сеч шпагата не върши работа. Ала и срещу добрата шпага ятаганът не може да помогне.
Караибрахим вървеше добре. Пъргав беше, сух и лек, имаше железни крака и широки дробове. Често обаче ръката му сама искаше да сече. Въпреки това от скоро време вече се радвах, че се упражняваме — трябваше да положа усилия да го победя. Сигурен бях, че в смъртен бой, с голи шпаги, той ще бъде още по-опасен противник, защото в него имаше воля, стръв и презрение към смъртта.
Когато тази сутрин слагахме предпазители на остриетата — той се биеше с чудесна шпага, със знака Андреа Ферара, помнех предишния й собственик, — казах му за поръката на Сюлейман ага.
Караибрахим застана на позиция.
— Старецът каза „евала“ — рече той и нападна. — Знаех си. Ядосах се за сигурността му и лекотата, с която говори, и с долна кварта опрях острието до гърлото му.
Ядоса се и той — аз внимавах да не го сърдя. Очите му се присвиха още повече, едното почти се затвори.
— Утре се върни по-рано, ще ми покажеш тоя удар.
— Какво ще правиш сега — уж нехайно го запитах аз, като отбивах ударите му.
— Великият везир стои пред Кандия и чака — сухо каза Караибрахим, а после се чуваше само чаткането на стоманата.
Към мандрата на Манол тръгнахме следобед. Водеше ме един от хората на Сюлейман ага, качен на магаре. Той с пренебрежение погледна коня ми и търсеше такива пътеки, които ме караха да слизам от седлото, докато той клатеше крака на магарето.
Скоро започна да ми се струва, че проклетникът нарочно ме върти и разкарва в различни посоки, за да не разбера къде отиваме. Исках да му кажа, че не е нужно да се мори толкова, тъй като аз веднага се забърках из тия еднакви бърда и долини, обрасли с елови гори, но си мълчах — в началото се опитах да го питам нещо, а той дори не отвори уста.
Почти непрекъснато вървяхме из елови гори. Вътре в гората клоните на елите започваха да растат високо над земята на два, три, че и на пет човешки ръста височина, та се ходеше като из черква, между прави колони, под зелен свод. А на северните окрайнини на гората, откъм поляните, клоните се спущаха наравно с тревите, преплитаха се с цветята, та дърветата стояха като тъмнозелена стена и ни човек, ни звяр можеха да се промъкнат през тях.