— Натам ли е? — попитах аз, защото помислих, че гласът му посочи правилната посока.
— Връщаме се — отговори мрачно той. И като видя смайването ми, късо обясни:
— Времето на закона мина.
Трябва да съм изглеждал като втрещен, защото той се поядоса и най-после се разприказва.
— А как си мислиш ти, че ще влезеш в мандрата при Манол? Там има половин стотица псета. През деня, когато приближаваш стадо или мандра, изправяш се на най-близкия връх и викаш на овчарите. Те спират кучетата, защото така казва законът. Денем планината е отворена за всекиго. А прочете ли се молитвата, псетата се пущат свободно и тежко томува, когото срещнат и не познаят. Защото нощем кой може да ходи из планината освен разбойник нечист човек?
Разбрах, че бихме целия път напусто. Ако бях по-умен, щях да разбера от възбудата на спътника си, че наистина има опасност.
— А няма ли бързо да стигнем до върха, откъдето се чуваше гласът? — попитах аз.
— Дотам има добър час път — рече водачът. Той все подкарваше магарето и ми обясняваше:
— Излъгах се, защото днес прочетоха молитвата по-рано. Пак ще пекат чевермета. Има един дядо, Кральо се казва, който на младини се научил да чете и кой знае откъде довлякъл една дебела книга, светото писание. Всяка вечер, когато свършва законът, чете по един-два реда. На осемдесет години е, а е прочел едва половината. И все дума, че бог няма да го прибере, докато не изчете цялата книга.
И както говореше, млъкна, спря магарето и почна да се кръсти. Откъм гората пред нас се разнесе лай на кучета. А вляво от нас, където сега се падаше гора, изгря огромна, червена луна.
— Защо спря? — попитах аз, вече раздразнен от тия молитви, разкарвания и страхове.
— Пред нас са — тихо рече човекът. — Гонят елен. Ходил съм на стотици хайки с кучета, сам имах прочути гончии и макар тукашните кучета да са обикновени овчарски псета, познах по лая им, че наистина гонят дивеч.
— По-добре, ще преминем — рекох аз. Човекът уморено вдигна ръка и посочи напред.
— Чуваш ли? Иде втора сюрия. Тя ще пресрещне елена. Накървят ли си зъбите, свършено е с нас.
Стояхме на ливадата и слушахме кучешкия лай. При нас, на открито, беше светло, но гората чернееше в непрогледен мрак. Там, в сянката, лаят на двете глутници кучета се събра и се превърна във въртоп от ревове, ръмжене и квичене. Еленът се бранеше. После позатихна.
— Свърши се — прошепна водачът ми.
Колко още стояхме, не зная. Зад нас се понесе протяжен, печален вой. На едно голо възвишение беше клекнало куче и виеше срещу луната.
— Усетиха ни! — викна разтреперан човекът и скочи от магарето. — Вие на човек. Побеснели са от месечината.
Откъм гората отвърна лай. Сега наистина ли беше друг, или така ми се стори, ала тръпки ме полазиха.
Водачът ми, след като скочи от магарето, се сви на тревата в краката му и се зави презглава с ямурлука си.
Аз стоях на коня, а конят цял трепереше. Кой на кого предаваше ужаса си — животното на мене или аз на него, — не знам, ала треперехме от ужас. Извадих от кобура двата си пищова и благодарих, че са с кремъци, а не с фитил, защото сега не бих могъл да отсека искра.
Лаят и воят затихнаха. Чаках.
Тогава по билото на височината, на светлото още вечерно небе, почнаха да изскачат сенките на кучета. Не лаяха, виждаха се само сенки. Те се очертаваха за миг и се губеха в тъмния склон, наклонен към мен. После ги видях да се плъзгат надолу. В мрака ми се привидя, че ги води някакво голямо животно, колкото магаре или теле.
Стиснах юздата на коня, за да не се изплаши от изстрела, и стрелях към небето. Вместо ехо на гърмежа долетя човешки вик:
— Долу-у! Долу-у-у!
Водачът ми скочи на крака и като махаше ръце като луд, развика се пронизително и плачевно:
— Хора! Хора бе! Изядоха ни бе!
— Долу-у! Долу-у-у!
Виждаха ли ме, че съм на кон? Викаха ми да сляза ли! Къде бяха — на небето?
Кучетата идеха, чуваше се дишането им. Огромното куче, което ги водеше, се просна по гърди на няколко крачки от мене. И другите кучета зад него, като стигнеха на същото разстояние, хвърляха се тежко на земята, сякаш пред тях имаше пропаст. А когато едно куче премина чертата, късо изръмжаване на водача го отхвърли назад.
На височината срещу месечината, там, където видях да превалят псетата, израснаха три човешки сенки. Хора! Благословени да сте. Брата си да бях видял, нямаше повече да се зарадвам.
Водачът ми, който се беше проснал отново по очи, като пред видение на ангьли, откри страхливо главата си и погледна нагоре. Не можах да се сдържа и почнах с облекчение да се смея.