А когато полето почна да се повдига и ни лъхна снежният дъх на планината, овчарите се приготвиха да подредят стадата, за да минат през първите планински села. От всяко стадо стопаните извадиха еркичите, които носеха чановете, и ги събраха на една поляна. Трябваше да се избере елчият, който да върви най-напред и да носи тюмбелека. Имаше еркичи за чудо и приказ, по-едри от магарета, ала два се издигаха една педя над другите и носеха една педя по-дълги рога. Единият еркич беше на Манол, а другият на Вражу кехая. И като се чудеха овчарите кого да изберат, някой рече да отсекат право дърво и да ги претеглят, а друг рече да ги възседнат и да видят кой ще отиде по-надалеч. А имаше наблизо едно нанагорнище, хиляда крачки дълго. Вражу поиска всеки да възседне своя еркич, което беше несправедливо, защото Вражу беше нищо и никакъв човек, по снега да мине, следа няма да остави, и тежеше два пъти по-малко от едрия Манол. Ала Манол не се отказа и като възседнаха еркичите си, тръгнаха по хълма нагоре. И малко преди върха еркичът на Манол падна, а Вражувият се изкачи догоре. И нему дадоха да носи големия тюмбелек и да върви най-напред.
А Манол не бутна падналия козел, само махна с ръка на сина си Момчил, който побеляваше от яд. Да го заколи. — Ама, тате… — рече Момчил.
Манол го погледна и Момчил извади ножа си. Имаше Манол поглед — черна мравка на черен камък да види.
На другия ден тръгнаха стадата през Родопа. Най-напред вървеше елчият с тюмбелека, след него петдесет и два еркича, всеки със сребърен чан. Четири пълни дизии чанове — два с каба чанове и два с джирици — звъняха през планината, та се носеше над нея звън и песен, по-сладка от песента на Света гора, когато звънят камбаните на манастирите. А овните с чанове бяха безчет, ала ходеха по-ситно, люлееха чановете на енгън учестено, та не беше песента им празнична като на еркичите. Сто каба гайди свиреха зад еркичите. И всеки овчар надуваше я кавал, я пискун от върба, я пищялка от беломорска тръстика. А по-младите овчарчета свиреха с треви и крушеви листа. Лаеха кучета, гърмяха пищови, блееха агнета.
Вървях в реката от живинки, от хора и от животни, а сърцето ми беше като огледало. Падаше върху мене радостта и божият благодат като лъч върху огледалото и аз отправях тоя лъч, накъдето се обърнеха очите ми, и благославях хората и животните, и врабците отстрани на пътя, и тревите, и облаците. Не бива човек да насочва божията благодат, накъдето той иска, бог знае по-добре кого да огрее. А моето огледало излезе и замъглено, и счупено.
Вечерта при мене дойде Манол и ми рече да избързаме напред, защото трябвало да свършим нещо, та да му помогна.
А мислех, че се сърди за еркича и иска да е по-далеч от хората и веселбата.
На другия ден преди поник слънце, ето, дойде Манол и водеше два оседлани коня. А с него вървяха и петте кучета на умрелия овчар, защото Манол не смееше да ги остави при стадата.
После звънът на стадата остана зад нас и едва се чуваше иззад бърчините. Ала вече не се различаваха отделните чанове и не биеха сякаш нестройно, ами пееха отдалеч някаква песен, та на човек се искаше да чуе и словата им. И Манол ми каза:
— Преди три години, когато стигнах Плачлив камен, научих, че предния ден е умряла жена ми.
По тия места има обичай, щом умре човек, да го заравят, където поискат, и някои ровят мъртъвците и в дворовете си, а изтекат ли три години, тогава изравят костите, измиват ги и като ги турят в дървено сандъче, оставят ги в костницата при църквата. И видях, че Манол носеше в дисагите си не дарове, а сандъче за костите и мях с мляко. И преди се чудех за млякото, защото до предой, когато се отделят агнетата от майките им, грехота е да се пие овче мляко.
Пътувахме цял ден по преки пътеки и кучетата тичаха с нас, а преди заникслънце стигнахме до превала Милото господи, където имаше прастаро гробище. Там беше заровена Маноловата жена.
И като слязохме от конете, тръгнахме между каменните кръстове. Незнайни люде християни поискали да оставят памет за себе си, ала времето ги беше надвило и оронило словата и имената. Останали бяха само кръстовете.
Тук по високото доскоро беше имало сняг и поляната беше цялата мокра, а тревата още къса и жилава. И когато стъпеше човешки крак върху нея, шупналата земя се надигаше и изпълваше стъпките ни с вода. След нея се изправяше и тревата и след миг нямаше стъпки. И шушнеше, и шумолеше, та гробищата се пълнеха с шепот, сякаш кипеше младо вино, сякаш под земята ставаше нещо тайно и скрито за хората над нея.