Манол коленичи пред гроба на жена си, който беше хлътнал през зимата, и почна да го разравя с широкия си нож. А пръстта гребеше с ръце и слагаше до себе си. И разни дребни животинки мърдаха в шепите пръст, а земята все шушнеше нещо. Скръстил ръце, шепнех молитва.
Тогава се показа скелетът, ала най-напред се оголиха костите от кръста до коленете и кафявожълтата паница на женската утроба, разтворена, сякаш смазана от тежестта на пръстта. И имаше тя баграта на земята, на още мокра паница от непечена глина. В костите на тая утроба бяха узрели Маноловите синове, тия кости се бяха разтваряли да излезе от тях плодът, за да ги изпълни нов плод.
Полека-лека, като милваше костите, Манол ги разкри една по една и накрая извади жълтата мъртвешка глава. И както стоеше на колене на ръба на гроба, така и остана, като държеше в двете си длани черепа на жена си и я гледаше с наведено лице. Тъй беше седял той преди години, та беше държал в дланите си главата на жена си, топлите й длани и тежките й коси. А не се познаваше дали черепът е на стар, или на млад, на мъж или жена, на хубав или на грозен — беше си само една мъртвешка глава.
За много глави ще се говори в тия летописи, преди да се напише „амин“, и стояха сега те на раменете на людете, усмихваха се и гледаха.
Тогава Манол тихо издума:
— Нищо не пише на челото й. А тя казваше, че всекиму пише на челото какво ще му се случи.
И като извади бяла кърпа, той почна да измива с мляко кост по кост и да ги бърше, и да ги слага в сандъчето. А в това време се разнесе звънът от камбаните на скрития в гората манастир „Свети Илия“.
Едва звънът отзвъня, и кучетата, които лежаха край каменните кръстове, скочиха на крака и почнаха да ръмжат. И се чу тропот на конски копита.
И на завоя на пътя се показа Караибрахим, разорителят на долината Елинденя. След него идеха кръволоците му.
И застанаха един срещу други Караибрахим и Манол, единият на кон, а другият стъпил на земята.
А Караибрахим беше хубав като паднал ангел и облечен като сарацин. Червена копринена дреха, цялата обшита в злато и сребро, падаше до коленете му. На лявата му ръка имаше жълт щит, под дясното му коляно — зелено копие. На пояса му висеше ятаган, а в кобурите от двете страни на седлото се показваха сребърните дръжки на пищови, заострени като клюн на грабливо пиле. Пушката му беше на гърба, в червена кожена капия. На главата носеше чалма от бял памук, в средата с дъно от пурпурночервена сърма, а на тюрбана се вееха черни пера. Шепи скъпоценни камъни имаше по него и коня му, а конят струваше два пъти повече от скъпоценните камъни.
И той не ни говореше, а думаше всичко на един конник до дясното му коляно — човек чужденец, нито турчин, нито българин, с меко лице и мека брада, със занесена усмивка на хубави устни.
Само две-три слова си казаха Караибрахим и Манол, а гневът на Караибрахим растеше. И когато той подкара коня си към Манол, един от двама им щеше да умре, ако не бях рекъл на Манол да се дръпне. И дали не сгреших, като се изпречих на пътя на съдбата, защото Манол навярно щеше да убие надменния Караибрахим и тогава халът на Елинденя щеше да е по-друг. Ала тогава пък нямаше да се сторят тия чудни дела, за които людете ще приказват, докато над Родопите се чува българска реч.
Един по един минаха край нас турците и всекиго от тях Манол погледна в очите. Нито един турчин не вдигна ръка, а още по-чудно е, че псетата дори не изръмжаха.
Когато отмина и последният конник, попитах Манол защо тъй втренчено гледа всеки човек. А той ми отвърна:
— Диря да видя лик, подобен на синовете ми, а в синовете си диря лика на баща си и майка си. Защото всеки човек, когото срещам, може да е мой брат.
Преди тридесет години над Родопите мина черната буря на девшурмето, кръвния данък, и хиляди родопчани отидоха да се бият под свещеното знаме на пророка.
— Тия са спахии — рекох му, — а отвлечените българчета стават еничари. Еничарите вървят само пеша, пък тия бяха конници.
— Зная — отвърна ми той.
И повече и дума не продума за турците, а не можеше да не се разтревожи, защото те отиваха към неговите села.
Когато се върнахме при гроба, Манол ме накара да напиша на челото на жена му годините на живота й. А написах с въглен само годината на смъртта й, та сложих кръст, защото, като помисли човек, само годината на смъртта и само смъртта имат значение и само чрез смъртта си людете показват какво струват.