Манол положи черепа върху другите кости, набра китка пресни цветя, та сложи и тях върху костите и като взе сандъчето, тръгнахме към воденицата на дядо Галушко Белия.
ОТКЪС ТРЕТИ
У Недини слънце грее. То не било ясно слънце, най ми било сама Неда — с черни очи еленови, с дълги клепки босилкови, с бели зъби бисерови, с тънка снага самодивска.
И когато стигнахме дядо Галушковата воденица, която е на извора над село Подвис, Манол слезе от коня си и го поведе. Излязохме ли на поляната пред воденицата, видяхме Елица, стъпила на мраморния камък отдясно на вратата, да реше с костен гребен косата си. Защото Елицината коса, когато се разплетеше, се влачеше по земята, та трябваше да я реше стъпила нависоко. А когато я заплетеше, косата й стигаше до средата на прасците и плитките бяха дебели колкото ръката й. Цветът на косата беше като на кестен, който току-що се е излюпил от зеленото си яйце.
Тогава Манол се спря и загледа Елица. Видях на лицето му израз, що не можах да разгадая. Зъбите му бяха стиснати, а устните леко разтворени. Очите му не видях.
Елица скочи от камъка и се затича насреща му и косата й се влачеше след нея по тревата. Манол беше израсъл при дядо Галушко, който по негово време не бил дядо, а двадесет и пет годишен момък. Когато Маноловият син Момчил бил на три години, родила се Елица, та Елица и Момчил расли заедно и Елица била на Манола като дъщеря.
Тогава Елица погледна Маноловото лице и се спря.
От есента, откак не я бях виждал, тя беше узряла с една година, а сега, като я погледна Манол, узря с още една година. Тя сведе клепки, та не видях и нейните очи, а устните й подпухнаха и гърдите й издуха бялата риза.
Погледнах Елица, преместих поглед и на Манол. Видях го с други очи — млад беше още той, едва на четиридесет и нещо години, брадата му чернееше без бял косъм, гърбът му беше прав и плещите дръпнати назад.
Дълго мълчаха те, на крачка един от друг, и вместо да проговори първа Елица, пръв проговори Манол:
— Добър вечер, Елице.
Надвечер беше вече, макар да беше по-светло, отколкото горе на превала, защото лъхна вятър и небето се избистри, а орехът си шушнеше нещо.
— Добре дошъл, Маноле — отвърна Елица.
И за пръв път не му каза „бате Маноле“. Стоеше срещу му и не знаеше какво да прави. Друг път го прегръщаше през врата и диреше в торбата му, да види какъв дар й носи.
Много пъти съм виждал как жените не знаят какво да правят, щом застанат пред Манол, как кършат ръце и хапят устни — тъй изплашените сърни треперят и се щурат пред решетката на затворената мечка, макар да знаят, че тя нищо няма да им стори.
А Манол все стоеше неподвижен и гледаше девойката — докато Елица се обърна, вдигна косата си на лакът и притйча във воденицата.
Манол потърка челото си и бавно прекрачи след нея. На вратата из тъмнината на воденицата излезе и застана Севда, младата вдовица на заклания овчар, чиито кучета вървяха с Манол. Като я видяха, кучетата се втурнаха към нея и завряха глави в престилката й. А тя не отпусна ръце над тях, а стоеше на вратата, сложила длани над белия си врат. Вярно излезе, че на главата й няма черен ръченик и русата й коса златееше открита. А беше хубава като Магдалина или като Далила, която взела силата на Самсон.
Като я видя на вратата, Манол забави крачка, после изви и се обърна с гръб към нея, та се загледа в извора. Това не беше извор като извор, а езерце, широко двадесет крачки. И в средата му биеше из сърцето на земята водна струя, висока човешки ръст и широка колкото кръгла софра. И хвърлената нагоре вода падаше надолу като водопад, като Елицината коса, само че беше сребърна. И като падаше в езерото, бучеше и клокочеше ден и нощ.
— Доведох ти кучетата — рече Манол, ала все стоеше с гръб.
— Маноле кехая — тихо рече жената, а всред клокоченето на извора гласът й се промъкваше и точеше мек като паяжинна нишка. — Маноле кехая, защо не ме вземеш? И ти вдовец, и аз вдовица, ще си бъдем лика-прилика.
А той не й отговори и дори не я погледна.
— Страх ли те е? — попита го тя.
Тоя път Манол я погледна през рамо, ала пак нищо не й рече. И като че ли забрави думите й, унесен в свои мисли.
— Не ти ща ни венчилото, ни попа — ниско и притаено заговори Севда и се чуваше, че в гласа й няма наглост и присмех. — Прибери ме в къщата си да облегна глава на мъжко рамо. Омръзна ми да слагам глава на студено заглаве — и то кораво като камък.
— Кой чака на прага, когато заникне слънцето? Кой пее нощем, като се покаже месечината? — рече й Манол.
— Момци са това, Маноле, момчета, и не могат да стоят мирно. Мъжко рамо ми трябва мене, а не само ръка да посяга.