Выбрать главу

— Моля? — рече сър Реймънд, стискайки юмруци тъй, че кокалчетата им изпъкнаха, побелели от напрежение, като на герой от евтин роман. Той не спираше да си повтаря, че трябва да изглежда спокоен, спокоен, спокоен.

— Козмо! — успя да произнесе сестра му, вече по-ясно.

— А, Козмо? Какво Козмо?

— Казва, че ще се застреля.

Сър Реймънд подкрепяше това намерение. Козмо Уиздъм, плод на злощастния брак, който сестра му бе сключила преди двайсет и седем години, дълго преди той да стане достатъчно влиятелен, за да я възпре, бе младеж, към когото той изпитваше неприязън дори по-силна от онази, с която се ползваха повечето млади хора в едни времена, когато цялата им порода бе тъй трагично деградирала. Олджърнон Уиздъм, бащата на Козмо, в определен период се бе занимавал с продажба на употребявани коли, в друг бе смътно свързан със средите на киното, а от време на време се препитаваше като пласьор на стоки от рода на „Вълшебните триещи химикалки“ и „Капани за мишки «цър-цър», но през по-голямата част от безплодната си кариера беше, както той самият предпочиташе да го представя, «между две назначения». А сега Козмо следваше неговите стъпки. И той нерядко се намираше между две назначения. Бе един от онези млади хора, бедствие за не едно семейство, за които постоянно «нещо трябва да бъде направено». «Ние сме длъжни да сторим нещо за горкия Коси» бяха думите, често отронващи се от устните на неговата майка. В такъв случай сър Реймънд по правило отвръщаше със злъчния тон, който пазеше за свидетелите от противниковата страна в съдебната зала, че не желае да проявява ненужно любопитство, но дали тя би имала нещо против да му обясни какво точно има предвид с местоимението «ние».

Най-скорошният опит на сър Реймънд да стори нещо за горкия Коси бе като му осигури място във фирмата за внос и износ «Бутс и Бруър», помещаваща се на улица Сейнт Мери Акс, поради което предположи, че в писмото, което сестра му сега превръщаше във влажна каша, се съобщава, че господата Бутс и Бруър са осъзнали, че единственият начин да осъществят някакъв внос или износ е като се отърват от него.

— Какво е направил? — попита той.

— Какво, скъпи?

Сър Реймънд направи едно кръгче из стаята и откри, че това донякъде помага.

— Защо Бутс и Бруър са го уволнили?

— Не казва такова нещо. Казва само, че иска двеста лири.

— А, иска значи?

— А аз нямам двеста лири.

— Слава Богу. Тъкмо няма да се изкушиш да ги хвърлиш на вятъра.

— Какво, скъпи?

— Да ги дадеш на Козмо, би било равносилно на това. Не му давай нито пени.

— Той не иска пени, а двеста лири.

— Нека си иска.

— Но той ще се застреля.

— Де го този късмет — отвърна сър Реймънд, изпускайки тъжна въздишка при избледняването на ярката картина, която думите бяха предизвикали във въображението му. — Дори да опита, със сигурност няма да улучи. За Бога, спри да се тревожиш. Това писмо просто означава, че той се надява да ти изкрънка десетачка.

— Казал е двеста лири.

— Те винаги така казват. Това е общоприета форма.

— Какво, скъпи?

— Фийби, в името на всичко пъклено на тоя свят, трябва ли всеки път, когато ти заговоря, да си кривиш главата настрани като канарче и да казваш“ „Какво, скъпи“? Това ще подлуди и светец. Е, нямам време да стоя тук и да бъбря с теб. Ще си изпусна влака. Вземи един аспирин.

— Какво, скъпи?

— Вземи един аспирин. Вземи два. Вземи три — изрече разпалено сър Реймънд и изфуча от стаята по посока на колата, която го чакаше, за да го извози до гарата.

4.

От няколкото уговорки, които имаше за този ден, първата бе обядът с лорд Икнъм в клуб „Демостен“. При пристигането си той откри, че клубът си е все същото тихо място, а пушалнята — изпълнена с обичайните живи трупове, разплули се в креслата и даващи отдих на своите умове. Огледа ги с неприязън, отвратен от всеобщото спокойствие в момент, когато самият той се чувстваше като герой от гръцка трагедия, когото фурните са погнали по петите. Макар той самият да би казал, ако някой го питаше, че твърде много се шуми около преследването от страна на някакви си фурни. Човек трябва да започне да се тревожи едва тогава, когато го подгонят репортери. Проклети да са техните моливи и бележници и вдън земя да пропаднат шлиферите й меките им шапки. Той вече можеше да ги види с вътрешния си взор — цели дузини, промъкващи се като хищни пантери, приближаващи с всяка изминала минута.

Гостът му закъсняваше и за да убие времето, докато чака, сър Реймънд отиде до централната маса и взе някакъв вестник. Само един поглед към заглавната страница, и той го захвърли, като клъвнат от пепелянка и пристъпи с подкосени колене към най-близкото кресло. Рядко се случваше да си позволи възбуждащи напитки преди обяд, но сега бе принуден да си поръча двойно сухо мартини. От онова, което зърна на първата страница на вестника, му се подкосиха краката.