— Но, Фредерик, представи си, че се разчуе? Нали не си казал на никого?
— Скъпи приятелю, защо да го казвам? Близко е до ума, че щом си използвал псевдоним, значи си искал работата да остане потулена.
— Ами Джейн?
— О, Джейн сто пъти е забравила оттогава. На мен ми е останало в ума просто защото се сетих, че веднъж ти бях подхвърлил идеята да напишеш роман. Но какво значение има, дори и да се разбере?
— Господи, та това ще означава край на всяка моя надежда за политическа кариера.
— А защо толкова си се залетял по тая политическа кариера? Случвало ли ти се е някога да влезеш в Камарата на представителите и да поогледаш хубавичко питомците вътре? Най-шантавата пасмина от уроди и недоносчета, събирана някога на едно място. Не бих се напъхал сред тях и за всичките пари на света.
— Аз не гледам така на нещата. Тая кандидатура за Ботълтън Ийст ми е оживяла на сърцето, Фредерик. А няма никакъв шанс да издигнат моето име, ако всички вестници гръмнат, че съм написал нещо от рода на «Време за коктейли».
— Че от къде на къде трябва да излиза във вестниците?
— Ами репортерите? Нали това им е работата — да душат.
— А! Разбирам.
За няколко секунди лорд Икнъм остана мълчалив. По съсредоточената бръчка на челото му личеше, че напряга своя изобретателен мозък.
— Да — рече той. — Вярно е, че душат. Предполагам, че именно това е тревожело и Бейкън.
— Бейкън?
— И го е накарало, според бейкънистите, да хване онова момче Шекспир и да му бутне нещо, за да твърди, че той е написал пиесите. Защото, като скалъпил първите две-три, го хванало шубето. «Слушай, Франсис, рекъл си тогава, тая няма да стане. Само да се разбере, че се занимаваш с такива работи, и ще ти изстине мястото на министър на финансите, преди да успееш да кажеш „чичковитечервенотиквеничета“. Я най-добре вземи си потърси някой изгладнял младеж, който срещу известно възнаграждение да се съгласи да опере пешкира.» Поогледал се той тогава и я наредили двамата с Шекспир.
Сър Реймънд подскочи конвулсивно на стола, разливайки чашата си. За пръв път от закуската насам му се стори, че съзира смътен, подобно на кръчмарски фенер в лондонска мъгла, лъч на надежда.
— Не познаваш ли младежи в нужда, Бийфи? Но как, разбира се, че познаваш. Един например веднага ми идва на ума. Твоят племенник Козмо.
— Мили Боже!
— Разправяш, че искал двеста лири. Дай му ги, кажи му, че може да задържи и целия авторски хонорар и работата е опечена. Ще видиш, че ще се съгласи тъй охотно, както и навремето Шекспир.
Сър Реймънд пое дълбоко дъх. Лъчът надежда се бе превърнал в сияен блясък. В дъното на стаята можеше да види стария Хауард Саксби, водещият досадник на клуба, да говори — вероятно за наблюдаване на птици, занятие,“ към което бе неизлечимо пристрастен — със сър Родерик Глосъп, специалиста по нервни заболявания, който обикновено се класираше като досадник номер две, и му се стори, че никога не е виждал нещо по-сладостно от гледката, която двамата представляваха.
— Фредерик — рече той, — ти разреши всичко. Идеята е превъзходна. Просто не знам как да ти се отблагодаря… Да?
Някакъв келнер се бе материализирал до него — един от онези, които неотдавна бяха танцували неудържимо заедно със стените, масите и столовете.
— Един джентълмен иска да ви види, сър.
Доколкото бе възможно от седналото му положение, самият сър Реймънд изпълни няколко танцови чупки. Репортер? Вече?
— Кой е той? — попита с пребледняло лице.
— Някой си господин Козмо Уиздъм, сър.
— Какво!
— Бийфи — рече лорд Икнъм, поздравявайки го с чашата си, — ликувай и се весели. Краят на неприятностите ти идва на крака.
5.
Минута по-късно — във ведро настроение и с бодра стъпка — сър Реймънд прекрачи прага на малката пушалня, където обикновено се разполагаха външните посетители на клуб „Демостен“. Откри племенника си скупчен в едно кресло, засмукал нервно топката на чадъра си и за сетен път изпита негодуващото бодване под лъжичката, обземащо го всеки път, щом го зърнеше. Едно социално нищожество, за което постоянно трябваше нещо да бъде сторено, нямаше право според него да бъде тъй издокарано. Соломон в целия блясък на славата си може и да би взел лека преднина пред Козмо Уиздъм, но само при много обстойно вглеждане. Освен това сър Реймънд не одобряваше маслинените му очички и тънки черни мустачета.
— Добро утро — каза той.
— А… ъъ… здравей — отвърна Козмо, като застана на един крак.
— Искал си да ме видиш?