— Ъъ… да — призна Козмо и се прехвърли на другия си крак.
— Ами ето ме.
— Вярно — съгласи се неохотно Козмо, сменяйки отново краката. Той с болезнена яснота си даваше сметка, че вуйчо му е тук.
Младежът се бе осмелил на животоопасното начинание да престъпи прага на „Демостен“ след телефонен разговор с майка си. Изразявайки сред сподавени хълцания своята покруса, че не може да предостави повече от петнайсет шилинга и три пенса от двестате лири, за които детенцето и претендираше, Фийби Уиздъм бе излязла с конструктивно предложение. „Защо не помолиш вуйчо си, миличък?“ бе казала тя. И макар че Козмо би предпочел да влезе в клетката на спящ тигър с цел да му дръпне ухото, той неохотно проумя, че това е единственият начин. Срещите на четири очи със сър Реймънд Бастабъл винаги го караха да се чувства като изкормен от начинаещ палач, усвоил занаята си в задочен курс, но когато човек е изправен пред неотложната нужда от двеста лири в брой, за предпочитане е да загърби личните си предразсъдъци и да отиде при оня, който разполага с въпросните двеста лири. В крайна сметка очарователните обноски не са всичко на този свят.
Затова след още едно ободряващо смукване на дръжката на чадъра, той стегна мишци, набра кураж и рече:
— Ъ… вуйчо.
— Да?
— Ъ… вуйчо, не бих искал да те безпокоя, но се питам дали не би могъл… дали не би те затруднило… дали не намираш някаква възможност да ми отделиш…
— Какво?
— А?
Сър Реймънд възприе втория от двата маниера, правещи го тъй нелюбим за свидетелите в съда — този на ироничния сарказъм.
— Позволи ми да освежа паметта ти, драги ми Козмо. След като изрази любезното си опасение дали не ме безпокоиш — опасение напразно, тъй като не ме безпокоиш ни най-малко, — ти продължи с думите „питам се дали не би могъл… дали не би те затруднило… дали не намираш някаква възможност да ми отделиш…“ и тук направи пауза, очевидно обзет от силни чувства. Естествено, това събуди моето любопитство и аз попитах: „Какво“, имайки предвид с този си въпрос какво е онова, което се надяваш, че ще намеря възможност да ти отделя. Дали не би могло твоето посещение да има нещо общо с писмото, което открих майка ти да оросява със сълзи тази сутрин?
— Ъъ… да.
— Тя не беше съвсем на себе си, но все пак от обясненията й успях да разбера, че се нуждаеш от двеста лири.
Всъщност на Козмо му трябваха двеста и петдесет, но той не бе намерил у себе си смелост да назове тази сума. Макар сметките му с букмейкъра, комуто дължеше двеста, да трябваше да бъдат уредени незабавно, неговият приятел Гордън Карлайл, към когото имаше дълг за останалото, положително би се съгласил да изчака.
— Ъъ… да. Разбираш ли…
Сега вече насладата на сър Реймънд бе пълна. Той приглади сакото си, като да беше копринената му тога, и хвърли страничен поглед към невидимите съдебни заседатели, призовавайки ги да слушат внимателно онова, което ще последва, защото то наистина ще си струва.
— С моите най-дълбоки почитания — каза той — ще трябва да те разочаровам. Не, не намирам. Аз съм в недоумение. Нима Бутс и Бруър не ти дават добра заплата?
— Не бих я нарекъл чак добра.
Сър Реймънд отново стрелна с очи съдебните заседатели.
— Трябва да простиш на един прост, неук човечец, обърнал се в своето невежество към прилагателно, несрещащо изцяло критичното ти одобрение. Не всеки е Флобер. Винаги съм намирал приходите ти оттам… нека ги наречем покриващи нуждите ти.
— Но там е работата, че не ги покриват. Останал съм без пари. — Ако днес не намеря двеста каймета, просто не знам какво ще правя. Почти съм склонен да свърша със себе си.
— Това ми каза и майка ти. Едно отлично хрумване по мое мнение, върху което би трябвало сериозно да размислиш. Но боя се, че тя не споделя вижданията ми по този въпрос и тъй като съм твърде привързан към нея, въпреки склонността й да криви глава на една страна и да казва: „Какво, скъпи?“, ще се наложи явно да ти спестя тази върховна саможертва.
Козмо изплува от дълбините. Винаги бе намирал за трудно да вникне в приказките на своя роднина, но в последната забележка бе доловил нещо, което звучеше обещаващо.
— Искаш да кажеш…
— Двеста лири са много пари, но мисля, че е възможно да успея да ги събера. За какво са ти?
— Дължа ги на агента си по залаганията и той… ъъ… се държи твърде неблагоразумно.
— Лесно мога да си го представя. При определени обстоятелства тия букмейкъри стават крайно несговорчиви. Е, май ще успея да те измъкна от тинята.
— О, вуйчо!
— При определени условия. Първо ще поговорим за съвременните литературни явления. Да си чел някакви книги напоследък, Козмо? Оня роман „Време за коктейли“ например?