Време за коктейли

— Да не е онова, за което толкова гърмят в тазсутрешния „Експрес“?

— Именно.

— Не, не съм го чел още, но непременно ще го прочета. Изглежда е доста палаво книжле. И май никой не знае кой го е написал.

— Аз го написах.

Това бе толкова явен майтап, че Козмо намери за напълно уместно да се усмихне. Така и стори, в резултат на което бе помолен от вуйчо си да не му се зъби насреща като полуумно шимпанзе.

— Аз го написах, пак ти повтарям. Предполагам, можеш да разбираш едносрични думи.

Козмо зяпна. Ръката му както винаги в мигове на потрес се лепна за горната му устна.

— Тоя твой мустак прилича на мастилена черта — рече злостно сър Реймънд. — Стига си го гладил и ме чуй какво ти казвам. Аз написах „Време за коктейли“. Способен ли е немощният ти разсъдък да проумее това?

— О, напълно. Искам да кажа, съвсем. Но…

— Но какво?

— Ъъ… защо?

— Това не те засяга.

— Хм. Виж ти… Мътните да ме вземат.

— Което ще стане и с мен, ако тая работа някога се разчуе.

— Толкова ли е лоша книгата?

— Изобщо не е лоша. Малко по-откровена и открита, отколкото е прието, но художествените й достойнства са безспорни — отвърна сър Реймънд, след което млъкна, колебаейки се дали да цитира отзивите на „Пийбълс Куриер“ и „Бейсингстоук Джърнъл“. Но реши, че пред настоящата публика това би било просто губене на време. — При все това тя не е книга, каквато се очаква да напише човек с моето обществено положение. И ако тия репортери надушат, ще трябва да кажа сбогом на политическата си кариера.

— Малко е по-така, а?

— Улучи.

Козмо кимна умно. Нещата започваха да му се проясняват.

— Разбирам.

— Очаквах, че ще го направиш. И сега, разбира се, мисълта, която моментално проблясва в ума ти, е, щом ти обърна гръб, да отърчиш до най-близкия жълт вестник и да продадеш тази информация за колкото успееш да се спазариш. Не се и съмнявам, че охотно би го сторил. Но това ще бъде недалновидна постъпка от твоя страна. Би могъл да извлечеш далеч по-голяма полза за себе си, ако обявиш, че ти си авторът на „Време за коктейли“.

— Кво!?

— Искам да разгласиш, че не друг, а ти си написал книгата.

— Но аз никога през живота си нищо не съм писал.

— Напротив. Написал си „Време за коктейли“. Мисля, че ще успея да изясня дори на разсъдък като твоя, че интересите ни съвпадат. От това, което ти предлагам, ще извлечем взаимна изгода. Аз възстановявам душевния си мир, а ти получаваш двестате лири.

— Наистина ли ще ми ги дадеш?

— Ще ти ги дам.

— Ухуу!

— И в добавка към това можеш да разполагаш както ти е угодно с всички авторски дивиденти от продажбите на книгата.

— Ухуу! — възкликна отново Козмо и бе призован от своя вуйчо да си затваря човката.

— А те — продължи разсъжденията си сър Реймънд, — в светлината на обществения отклик, на който книгата се радва, би следвало да бъдат значителни. Според договора аз получавам десет процента от коричната цена, а след целия този шум във вестниците очаквам да се продадат — е, нека бъдем умерени — десетина хиляди бройки, което прави… не съм математик, но предполагам някъде от порядъка на пет, или шестстотин лири.

Козмо примигна, сякаш нещо го бе треснало между очите.

— Шестстотин лири?

— Вероятно и повече.

— И аз ги прибирам?

— И ти ги прибираш.

— Ухуу — рече Козмо, но този път мина без забележка.

— По реакцията ти разбирам — каза сър Реймънд, — че имаш желание да ми сътрудничиш. Чудесно. Всичко може да се уреди съвсем просто. Лично аз бих предложил едно писмо до всички вестници, отразили събитието, съдържащо в себе си горещо възражение на вижданията на епископа, които ти намираш неуместни, невъздържани и несправедливи и същевременно разкриващо те като Ричард Блънт. Ако ме придружиш до библиотеката, ще нахвърля нещо, което би отговорило на изискванията.

И след като го стори, сър Реймънд се завърна в пушалнята, за да съобщи на лорд Икнъм, че работата, както той самият бе предрекъл, е опечена.

6.

Както и можеше да се очаква, появилото се два дни по-късно във вестниците съобщение, че Козмо Уиздъм е авторът на „Време за коктейли“ — книга, намираща се в момента на върха на славата, — не отмина незабелязано. Един от първите, които го забелязаха, бе Дж. П. Бутс от „Бутс и Бруър“. Без да умува нито миг, още с влизането си в офиса на улица Сейнт Мери Акс той призова младежа при себе си и го информира, че фирмата не се нуждае от по-нататъшните му услуги, доколкото такива съществуваха. Търговците, занимаващи се внос и износ както на Сейнт Мери Акс, така и другаде, трябвало да мислят за репутацията на своята компания и не можели да си позволят да държат сред своите подчинени личности, способни да напишат XIII глава от въпросното произведение. Поканата на Дж. П. Бутс към Козмо да не се мярка повече пред очите му не бе толкова многословна, но това бе дълбокият и смисъл.