Впрочем реакцията на този вносвач-износвач бе единствената нотка на дисхармония. Навсякъде другаде новината неизменно срещаше благосклонен прием. „Апфред Томкинс Лимитид“ изпратиха на Козмо радушно писмо, в което го канеха някой път да намине покрай тях. Също толкова мило послание пристигна и от Хауард Саксби от „Едгар Саксби и синове, литературни агенти“, в което му препоръчваха да повери делата си в ръцете на организацията Саксби (клонове в Лондон, Ню Йорк и Холивуд). Което Козмо и реши да стори, чувствайки, че положението, в което се намира, е от онези, в които човек се нуждае от дружеско рамо, макар и леко да трепна при споменатата десетпроцентна комисиона.
Две девойчета — Ейва Ракстроу на десет години и Лана Кутс на дванайсет, му писаха, молейки за автограф, с твърдението, че той отдавна е техен любим автор и че са чели всичките му книги. Бе поканен от литературното дружество „Хърн Хил“ да изнесе лекция на тема: „Някои аспекти на съвременния роман“. Шест непубликувани автори му изпратиха непубликуваните си ръкописи с молба за подробна рецензия. А Айвър Луелин, президент на холивудската филмова компания „Суиърба-Луелин“, който тъкмо се канеше да лети обратно за Калифорния след визитата си в Лондон, помоли секретарката си да му купи една бройка от, книгата, за да я чете в самолета. Господин Луелин постоянно се ослушваше за материал, който, стига да успееше да го прекара през цензурата, да може да развълнува и възбуди клиентелата му, а „Време за коктейли“, съдейки по онова, което всички говореха, изглежда, бе тъкмо каквото му трябваше.
И най-сетне госпожа Гордън Карлайл, закусвайки в дневната на апартамента, който споделяше със своя съпруг, отвори сутрешния вестник, хвърли едно око на първа страница, сепна се, произнасяйки нещо като „Вря!“ и повдигайки красивата си главица, извика:
— Хей, Ойли!
— Да, котенце?
— Латук — рече госпожа Карлайл и от спалнята се появи висок, строен, почти излишно изискан мъж в халат на цветя, който можеше да бъде благороднически син или професионален латиноамерикански танцьор.
Всъщност той не беше нито едното, нито другото, а ловък мошеник, чиято виртуозност му бе спечелила значително уважение в съмнителните среди, сред които се подвизаваше. Американец по месторождение и поданство, той бе довел съпругата си на почивка в Европа. След дълги години на упорит труд беше решил да си даде малко отдих, макар че ако се натъкнеше на нещо наистина добро, веднага бе готов отново да надене хомота. Семейство Карлайл не щадяха сили.
— Е? — рече той с надеждата, че благоверната му не го е повикала да му каже, че трябва да си сложи вълнени гащи. Тя имаше навика да го кара да ги носи, намирайки английското лято за твърде хладно, а те го боцкаха непоносимо. — Кво има, котенце?
— Ла да ти покажа нещо.
Гъртруд Карлайл беше яка млада жена с дръзки кафяви очи и решителна брадичка. Тези очи сега святкаха, а брадичката бе щръкнала напред. Явно беше възбудена от току-що прочетеното.
— Слушай, Ойли. Не ми ли каза, че оная вечер си спечелил петдесет лири от някакъв шаран на име Козмо Уиздъм?
Господин Карлайл кимна. Това бе мрачното кимване на човек, който с нежелание си припомня нерадостно изживяване.
— Спечелих, ама той не ми плати. Оказа се едно от онези чиновничета, дето бачкат за четирийсет долара на седмица. Храсталаците тук бъкат от такива като тях. Изтупали се като принцове, колкото да се заблуди човекът, и едва когато е твърде късно, разбираш, че всъщност са писарчета или нещо такова. Така е, като си в чужда страна. У дома такова нещо не може да е случи.
— И ти кво направи?
— Нищо.
— Аз щях да му фрасна една.
Господин Карлайл охотно й повярва. Импулсивността и твърдата вяра в директните действия бяха основни черти от самобитния характер на неговата половинка. Доста време бе минало и цицината вече бе спаднала, но в паметта му още бе свеж случаят, когато въображаема простъпка от негова страна я накара да стовари връз тила му голяма ваза с гладиоли. В неговите очи това бе вгорчило медения им месец.
— Е, и бездруго вече нищо не може да се направи — рече унило той. — Ще ги пишем несъбираеми.
— Несъбираеми, дрън-дрън. Изиграл те е като последен глупак.
Господин Карлайл трепна. Неговото самолюбие бе наранено.
— Да ме е изиграл? Мен?
— Теб, разбира се. Метнал те е най-безсъвестно. На, чети.