— Кое?
— Това.
— Ама къде?
— Ето тая статия тук, дето пише, че той е авторът на книгата, за която всички приказват. Трябва да е въшлив от мангизи. Та това е бестселър.
Господин Карлайл взе вестника, прегледа го и произнесе едно „Да пукна дано!“ Изискаността бе негов жизнен принцип, тъй като я намираше за най-ценното си професионално качество. Ето защо рядко прибягваше до по-силни възклицания.
— Изглежда имаш право.
— Разбира се, че имам.
— Освен ако — рече той, възпрян от внезапна мисъл — това не е някой друг Козмо Уиздъм.
Съпругата му презрително изпръхтя. Дори в Англия, разсъди тя, нямаше начин да съществуват двама души с подобно име.
— Къде живее?
— Надолу към Челси. В една от ония малки пресечки на Кингз Роуд.
— Тогава гризни нещо за закуска и бягай при него.
— Така и ще направя.
— Не се връщай без петдесетачката.
— Няма.
— Бъди гаден, ако трябва.
— И още как.
— И си сложи вълнени гащи.
— О, котенце! Трябва ли?
— Естествено, че трябва. Духа отвратителен източен вятър.
— Ама от тях все ми се иска да се чеша.
— Ти пък не се притеснявай. Няма да те опандизят за чесане, я.
— По дяволите! — рече Ойли.
Това не бе израз, който употребяваше често, но сега намери, че обстоятелствата го оправдават.
Наближаваше обяд, когато той се завърна в семейното гнезденце и в изражението на лицето му нямаше нищо, което да покаже дали мисията му е стигнала до щастлив край. С цел да прогресира в избраното си поприще Ойли Карлайл бе приучил чертите на физиономията си към неизменна безстрастност, което нерядко предизвикваше раздразнението на съпругата му. Макар И да си даваше сметка за професионалната стойност на безжизнената мутра, тя би предпочела той не си я надява и край домашното огнище.
— Е? — попита го сега.
— Виж, котенце, що не ми забъркаш един коктейл със скоч? — отвърна Ойли. — Направо съм изплезил език.
Госпожа Карлайл му забърка коктейла и след като му го подаде, отново рече: „Е?“
— Срещна ли се с него?
— Да.
— И той какво ти каза?
— Сума ти неща.
— Взе ли си петдесетте лири?
— Не. Всъщност заех му още двайсет.
— За Бога, Ойли!
— Но нося нещо къде-къде по-добро от една петдесетачка.
— Какво имаш предвид?
— Ще ти кажа.
Ойли отпи от чашата си с изражение, напомнящо онова на Стария моряк, за когото бе писал поетът Коулридж. Подобно на него и той знаеше, че има добра история за разправяне и не бързаше да я отпочне.
— Да, видях се с него и му рекох, че съм очаквал той пръв да ме потърси, тъй като имаме за уреждане една малка сметчица от порядъка на сто и петдесет долара. Той каза да, вярно, и като го попитах защо тогава не се обажда никакъв, ми отвърна, че нямал пари.
— Ама че наглост!
Ойли погълна последните капки от коктейла, запали цигара и си качи краката на масата.
— И добави, че нямало и откъде да ги вземе. А, така ли, казах аз, ами оная книга, дето си я написал и човек не може да отвори вестник, без тя да му се навре в очите? Парата трябва да те бие като щура, рекох.
— А той?
— Че нямало нищо подобно. Тия издатели, вика, плащали два пъти годишно и щели да минат месеци, преди да намаже нещо. Е, добре де, казвам му, защо не им поискаш аванс, а той рече, че току-що се бил опитал и те му обяснили, че било противно на политиката им да предварват обичайното полугодишно хоноруване.
— Какво да правят?
— Абе казали му, че няма да мине. Трябвало да чака.
— И ти кво?
— Рекох: „Много лошо“.
Жлъчна гримаса изкриви прелестните черти на Гъртруд Карлайл.
— Озверя, а? Няма да се учудя, ако си му съдрал панталоните.
— Рекох: „Много лошо“ — продължи спокойно Ойли. — И му викам: „Котенцето ще побеснее“, тъй му викам, а той вика: „Кое котенце?“, и аз му викам: „Кое, жена ми!“ А когато Котенцето побеснее, му викам, обикновено удря хората по главите, с каквото й падне подръка. И му разправих за теб, мен и оная ваза.
— О, скъпи, ние отдавна сме забравили тая история.
— Аз не съм. Простил — да. Но забравил — не. Спомням си с все същата болезнена острота какво е да те треснат по тила с ваза, пълна с гладиоли. И му описах симптомите. Той стана жълт-зелен.
— И после?
— Ами после си тръгнах.
Устните на госпожа Карлайл се свиха в тънка линия и в очите й се появи мрачен блясък. Изражението й бе на жена, в чийто мисли се въртят вази.
— Дай ми адреса на тоя тип.
— Защо?
— Смятам да се отбия да му кажа „Здрасти“.
— Няма да е необходимо. Отпусни се, котенце. Още нищо не си чула. Като ти казах, че съм си тръгнал, може би не се изразих съвсем точно, защото само бях понечил да си тръгвам, когато той ме спря. Видя ми се нещо угрижен, само преглъщаше като риба на сухо.