— Ще го глътна аз него.
— И тогава изведнъж взе, че се отпуши и избълва всичко. Знаеш ли какво ми рече? Че изобщо не е писал тая книга.
— И ти му повярва?
— Повярвах му и още как, след като чух и останалото. Той ми каза, че всъщност я написал вуйчо му, който е голяма клечка, на име Реймънд Бастабъл. Адвокат е и се кани да влиза в политиката, ама знае, че разбере ли се, дето той е авторът на това „Време за коктейли“, спукана му е работата.
— Че защо?
— Защото в Англия не можеш хем да пишеш такива книжки, хем да гониш място в парламента, както той си е наумил. Та затова хванал нашия господин Уиздъм да каже, че той е авторът. Е, няма нужда да ти казвам какво си помислих, щом чух всичко това.
— Напротив, има. Какво си помислил?
— Помислих си: ето къде ударих кьоравото.
— Къде си го ударил?
Ойли се усмихна снизходително.
— Виж, котенце. Използвай си мозъчето. Представи си, че ти си на мястото на тоя Бастабъл. Написваш книга, ама не ти стиска да се разчуе, и тогава хващаш племенника си да опере пешкира и вестниците разтръбяват наляво и надясно, че авторът е той. Дотук ясно, нали?
— Да…
— Е, какво ще сториш, ако получиш от въпросния племенник писмо, с което ти съобщава, че е размислил и съвестта не му позволява да продължава с тази измама, тъй че ще разкаже на света, че я е написал не той, а ти? Ще плащаш, ето какво ще направиш. Ще кажеш „Колко искаш, за да си държиш устенцата затворени?“ и ще му изръсиш колкото може да отнесе.
Очите на госпожа Карлайл се разшириха, а устните й се разтвориха. Тя можеше да се досети, тя не биваше да се съмнява в своя Ойли. Гледайки го с благоговение, котенцето даде воля на чувствата си с едно „Уха!“
— Ами той дали ще се съгласи?
— Кой какво да се съгласи?
— Оня Уиздъм. Дали ще напише писмото?
— Вече го стори. Ей го тук, в джоба ми. Казах му, че ще го пусна вместо него. Обясних му цялата идея и той я схвана отведнъж. Много се въодушеви и каза, че вуйчо му бил червив от пари — знаеш какво им плащат на тия големи адвокати — и че няма начин да не снесе каквото му поискаме.
— Пари срещу закрила.
— Точно така, пари срещу закрила. Тъй че му продиктувах това писмо и го взех със себе си. Тогава му дадох назаем и двайсетте лири — каза, че искал да празнува. Сега пък какво? — попита Ойли, забелязвайки облак да преминава пред лика на слънцето на неговите дни.
— Просто си помислих колко жалко, че ще трябва да делиш с него. Ще делите по равно, предполагам?
— Така предполага и той, но ако питаш мен, предположенията му са погрешни. Още днес следобед ще занеса писмото на тоя Бастабъл — той живее извън града, в някакво място, наречено Давтейл Хамър — и направо ще искам парите на масата. Е, възможно е и да реша, разбира се, да дам на Уиздъм неговата половинка, но се съмнявам, котенце, наистина страшно се съмнявам.
— Ойли — рече госпожа Карлайл, а взорът й сияеше с мека светлина, — ти си чудесен. На света няма друг като теб.
— Доста съм добър — съгласи се скромно господин Карлайл.
7.
Влакът от 3:26, реши Ойли, след като направи справка с разписанието, бе най-подходящ да го откара в Давтейл Хамър. Така, изтъкна той, щяха да имат достатъчно време за един хубав обяд в „Риц“ и Гърти, цъфтяща от ентусиазъм, му каза да я води, без да се бави. Твърде често в нейното минало обедите й бяха представлявали хляб и туршия в домашни условия, а тя бе момиче, което, подобно на петия граф Икнъм, обичаше сладостите на живота.
Някъде по времето, когато вече си пиеха кафето, а Ойли тъкмо бе запалил пура от седем шилинга и половина, лорд Икнъм, подкрепил се с обилен обяд в „Търтеите“ в компанията на племенника си Понго преди плануваната визита при своя кръщелник в Хамър Хол, погледна през прозореца на пушалнята по посока на отсрещния клуб „Демостен“ и пое дълбоко въздух.
— Па! — рече Понго.
— Моля?
— Просто се опитвам да те стресна. Казват, че помагало при хълцане.
— Ще ти е нужно много повече, за да стреснеш неустрашим мъж като мен. Калената стомана Икнъм, тъй ми викаха в полка навремето. Пък и това не беше хълцане, а въздишка.
— Защо въздишаш?
— Защото усетих болка. Не, извини ме, три болки. Причина за първата е, че заминавайки при Джони, за доста време ще бъда лишен от твоето общество и от онези приятни и поучителни следобеди, които тъй често сме прекарвали заедно. Чудесно би било, ако можех да остана в Лондон и да се радвам на забележителностите му в твоята компания.
— На никакви проклети забележителности няма да се радваш в моята компания. Знам какво става, като почнеш да се радваш на каквото и да било.