— Той не е ли добре?
— Далеч е от това.
— Да не би да не му харесва да е женен?
— Там е цялата работа, че не е женен. Вече повече от година, откак е сгоден за Бъни Фарингдън, а не си мърда и малкия пръст да накара камбаните в малката селска църква най-сетне да зазвънят. Тя му говори как искала да купи по две бройки от всичко за чеиза си и моли за неговото одобрение, а той само й отвръща: „Хайде, някой друг път“. Направо сърцето ми се къса.
— Болка „В“?
— Да, както казваш, болка „В“. О, небеса! — извика лорд Икнъм, поглеждайки часовника си. — Толкова късно ли е станало? Трябва да бягам, ако искам да хвана влака в 3:26.
— Минутка само. Кажи ми още нещо: на нея не й ли идва до гуша от цялата работа?
— Определено. Вчера обядвахме двамата и останах с впечатлението, че започва да се чувства като разлютена оса. Вече от ден на ден очаквам да видя в „Таймс“ съобщение, че очакваното бракосъчетание между Джонатан Туитълтън Пиърс от имението Хамър Хол в Давтейл Хамър, графство Бъркс, и Белинда Фарингдън от улица Плънкет Мюз в Южен Кенсингтън, Лондон, няма да се състои.
— Какво мислиш, че се крие в дъното на всичко? Пари? Знам, че Джони е доста натясно финансово.
— Съгласен съм, че положението му не е цветущо. Кръстът, който трябва да носи, е, че Хамър Хол е едно от ония величави имения на Англия, дето са ни насам, ни натам — толкова големи, че поддръжката им струва майка си и баща си, но все пак недостатъчно големи, за да примамят населението да тури в кошниците сандвичи и варени яйца и да заприижда с автобуси да ги разглежда за по шилинг на калпак. И все пак, като пуска наематели в част от стаите, продава от време на време по някой и друг мебел и пише тия негови трилъри, би трябвало да може да си позволи да се ожени. Още повече сега, когато си докарва напълно задоволителен наем от Бийфи за Хамър Лодж. Не, не мисля, че проблемът е в парите.
Понго дръпна замислено от цигарата си. Едно възможно решение на загадката се въртеше в ума му. Лично той, отдаден тялом и духом на своята Сали, не би погледнал друга жена дори тя да рипне гола връз него от тортата на някое ергенско парти, но съзнаваше, че има други, не тъй достойни мъже, склонни да пърхат като пеперудки от цвят на цвят и да възприемат живота по-скоро в духа на Дон Жуан и Казанова. Дали пък неговият стар приятел Джонатан Пиърс не е един от тях?
— Напоследък не се срещаме често с Джони — каза той. — Трябва да има повече от година, откакто го видях за последен път. Как е понастоящем?
— В добро здраве, доколкото знам.
— Искам да кажа, в смисъл на морални и нравствени устои. Току-що ми хрумна, че е възможно причината за това въртене и сукане пред брачния ярем да е в някоя друга девойка, която е срещнал из Давтейл Хамър.
— Познаваш ли Давтейл Хамър?
— Никога не съм бил там.
— Така си и мислех, иначе не би направил подобно тъпо предположение. Това не е място, където човек среща други хора. Викарият има една дъщеря, която е сгодена за курата, щерката на доктора пък се е обрекла на някакъв, който отглежда кафе в Кения — и с това, като изключим Фийби и леля Брус, старата бавачка на Джони, женското население се изчерпва. Не, не е възможно да се е поддал на сърдечна съблазън.
— Но все нещо трябва да се е случило.
— Несъмнено.
— Най-добре е да поговориш с него.
— Да, като любящ кръстник имам намерение добре да го насоля. Не можем да го оставим да си играе както му скимне с чувствата на едно младо момиче. Излага рода, тъй го виждам аз. А сега, скъпи Понго, изчезни от пътя ми или ще те премажа като валяк. Ако изпусна тоя влак, следващият е чак в шест без двайсет.
8.
Ако крайната цел на посещението ви не е място, до което лесно се стига пеш — „Синият глиган“, да речем, или „Бръмбарът и трънката“, все заведения, намиращи се току срещу гарата, — най-разумното, което можете да сторите, слизайки от влака в Давтейл Хамър, е чевръсто да изпреварите останалите и да грабнете таксито. То е само едно, собственост на Артър Попуърт.