— Разкажи ми със свои думи цялата история, без да пропускаш и най-малката подробност — рече той. — Защо не можеш да се ожениш? Да не би да страдаш от неизлечима болест?
— Точно това е. Страдам.
— Боже мой! От каква?
— От леля Брус.
На лорд Икнъм му се стори, че пилето, вдигнало изнурено лице към неговото, е пиле, говорещо иносказателно, ето защо попита:
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Имал ли си някога вярна стара бавачка, която да се е залепила за теб като пиявица?
— Никога. Моите неизброими гледачки напускаха в края на първия месец, щастливи да ме видят за последен път. После се събираха с предшественичките си и дружно благодаряха на Бога, че са се отървали от мен. Но какво общо имат тук верните стари бавачки? Нещо не успявам да следя мисълта ти.
— Много е просто. Леля Брус е тук вече двайсет и пет години — какво приказвам, скоро ще станат двайсет и седем — и на практика тя командва парада. Каквото каже, това става. Е, мислиш ли сега, че ако се оженя, тя смирено ще отстъпи и ще връчи юздите на жена ми? И дума не може да става.
— Глупости.
— Не са глупости. Току-що я видя в действие. Ето на, една съвсем свястна готвачка ще си иде яко дим и защо? Защото леля Брус не може да живее, ако постоянно не си пъха носа в кухнята да я критикува. И с Бъни ще е същото. Тя ще намери милион начини да й направи живота ад. А тя не си поплюва?
— Леля Брус ли?
— Не, Бъни.
— А, Бъни. Прав си, хич не си поплюва.
— Добре тогава, дали ще й е много драго някой да й се бърка и й разпорежда, да й казва да не нрави така и да се държи с нея като с малоумно дебилче? А и това нейно сумтене. Нали я знаеш как сумти с носа си.
— Бъни ли?
— Не, леля Брус.
— А, леля Брус. Посумтява, което си е вярно.
— И тоя съскащ звук, дето го издава, сякаш си допрял мокър палец до ютията. Та една млада булка ще хване разстройство от него. А има и още нещо. Даваш ли си сметка, че всеки дискредитиращ случай от моето минало е прошнурован и прономерован в нейната памет? Тя може, и ще каже на Бъни такива неща за мен, от които любовта й неминуемо ще пририта и ще предаде Богу дух. Колко време една жена ще продължи да гледа на съпруга си като на свой върховен повелител, след като чуе от устата на очевидец как като малък е бил изправен пред семейния трибунал и глобен с джобните си пари за три седмици, задето е замерял с камъни кухненския прозорец? Или най-подробно описание на това как се разповръщал на рождения си ден, преяждайки с бадемова торта? Преди да се усетя, ще съм станал за нея деветата дупка на кавала. Да, знам. Ще попиташ защо тогава не се отърва от леля Брус.
— Именно — рече лорд Икнъм, който тъкмо се канеше. За будния му ум това изглеждаше единственото логично решение.
— Но как? Не мога просто да й кажа да върви на…
— Моля те, Джони! Дръж се като джентълмен.
— Улицата.
— А, улицата. Извинявай. Но не би ли могъл да й дадеш някаква пенсия?
— Откъде?
— Тя положително няма да иска цяло състояние. Някоя и друга лира на седмица…
— Знам точно колко иска. Петстотин лири.
— Наведнъж?
— Парите на масата.
— Звучи ми необичайно. Лично аз бих помислил, че една седмична издръжка…
Някакво ледено спокойствие се спусна над Джони Пиърс — спокойствието на отчаянието.
— Нека ти разкажа своята история, без да пропускам, ако си послужа с твоите думи, и най-малката подробност. Аз действително й предложих седмична издръжка.
— И тя отказа?
— Напротив, прие. Именно тогава сметнах, че нищо не ми пречи да поискам ръката на Бъни. Трябваше да ти спомена между другото, че тя е сгодена за един полицай.
— Бъни?
— Леля Брус.
— А, леля Брус. И какъв е тоя полицай?
— Полицаят на селото. Той е само един. Казва се Макмърдо.
— Много ли е късоглед?
— Доколкото знам, не. Защо?
— Просто ми мина през ума, че трудно някой би могъл да бъде привлечен от леля Брус, виждайки я ясно и целокупно. Впрочем това няма отношение към въпроса. На полицията й плащат да поема подобни рискове. Продължи разказа си.
— Докъде бях стигнал?
— Предложил си й седмична издръжка и тя приела. Което ми звучи като твърде щастлив завършек, макар очевидно поради някаква причина да не е бил такъв. Какво се отметна?
— Миналата зима Макмърдо спечели от футболни залагания. Петстотин лири.
— И защо това е такава трагедия? — изнедоумява лорд Икнъм, тъй като кръщелникът му бе изрекъл съобщението с глух, покъртен тон, сякаш всички беди на земята се бяха стоварили връз главата му. Аз самият не бих имал нищо против да ги спечеля. Леля Брус не се ли зарадва?