— Тия адвокати все ще пренесат вкъщи обноските си от съдебната зала. Веднъж бях в съда и чух Бийфи да подлага на кръстосан разпит един кротък човечец, който приличаше на Гущера Бил от „Алиса в страната на чудесата“. Онзи нещастник има неблагоразумието да пусне някаква крайно безобидна забележка и тогава Бийфи впери пламтящ взор в него и изгърмя: „Хайде, хайде, сър, не се опитвайте да стреснете мен!“ Значи продължава да се държи по този начин?
— Дори повече от всякога. Госпожата е разстроена заради книгата, която господин Козмо е написал и около която толкова много се шуми. Не одобрява нравствения й тон. Това я кара често да плаче.
— И той й крещи?
— По най-ужасен начин. Изглежда, сълзите й го докарват до бяс. Понякога имам чувството, че вече не издържам.
— Защо не си подадеш оставката?
— И да я изоставя? Не бих могъл.
Лорд Икнъм го изгледа изпитателно. Лицето на неговия домакин, обикновено безизразна маска като на Ойли Карлайл, сега излъчваше странна сила, която го правеше да прилича повече на някогашния гвардеец, отколкото на днешния сдържан иконом.
— Ало! — рече той. — Какво става?
За миг Албърт Пийсмарч остана в онова състояние, за което обикновено се казва, че човек е изгубил дар слово. Когато накрая си го възвърна, той произнесе с тих дрезгав глас, много различен от оня, с който навремето бе възпявал барабана на Дрейк:
— Аз я обичам, господин И.
Лорд Икнъм не бе от мъжете, които лесно се изумяват. Докато друг би подскочил върху стола и разлял чашата си, той просто спря върху своя събеседник поглед, изпълнен с разбиране и съчувствие. Собственото си мнение, че любовта към Фийби Уиздъм е нещо отвъд способностите и на най-решителния Ромео, той скри. Очевидно не беше така.
— Мой бедни, стари Бърт — рече. — Разкажи ми всичко. Как се породи чувството у теб?
Очите на Албърт Пийсмарч добиха мечтателния израз на човек, който с нежност съживява миналото.
— Всъщност за пръв път ни сближи ревматизмът — започна той с леко потрепващ глас.
Лорд Икнъм повдигна въпросително вежда.
— Май не те разбрах. Ревматизъм ли каза?
— Госпожата страда от него в лявото рамо, а аз — в десния крак, тъй че постепенно свикнахме да го обсъждаме. Всяка сутрин госпожата пита: „Как е днес ревматизмът, Пийсмарч?“ — и аз й казвам, а после на свой ред питам: „А вашият как е, госпожо?“ — и тя ми казва. И тъй тръгна.
— Ясно. Разменяли сте клюки от лазарета. Да, сега разбирам. Естествено, ако ден след ден разправяш на една жена за особеното парене в десния си крак, а тя на теб — за странното пробождане в лявото си рамо, това поражда след себе си връзка.
— А миналата зима…
— Да?
Благоговейна нотка се промъкна в гласа на Албърт Пийсмарч.
— Миналата зима хванах инфлуенца. Госпожата се грижи за мен през цялото време на болестта.
— Оправяше ти възглавницата? Носеше ти топли напитки?
— И ми четеше Агата Кристи. Тогава нещо ме обзе, господин И, и аз разбрах, че това е любовта.
Известно време лорд Икнъм продължи мълчаливо да отпива от своя портвайн, прехвърляйки в ума си чутото откровение. Все така продължаваше да се диви, че божествената искра е могла да припламне у някого под вдъхновеното въздействие на Фийби Уиздъм. Макар да знаеше, че е с повече от десет години по-млада от него самия, винаги смътно я бе възприемал като древна старица. Като си помислеше човек, тя изглеждаше поне на осемдесет. Но явно в очите на Пийсмарч това не бе така, а дори и да беше, една жена, която от години се грижи за домакинството на Бийфи Бастабъл, имаше пълното право да изглежда и на сто.
Сърцето му се изпълни с топло съчувствие към Атбърт Пийсмарч. Сигурно бе дяволски противно, мина му през ума, за един иконом да е влюбен в господарката на дома. Да трябва да казва: „Да, госпожо“, „Много добре, госпожо“, „Колата ви очаква, госпожо“ и други неща от тоя род, когато всяка фибра от съществото му тръпне да й разкрие, че тя е дървото, на което висят плодовете на неговия живот, че заради нея би оскубал звездите от небето или каквото и да е онова, което икономите говорят, когато огънят отвътре ги напъне. Една ситуация, рече си лорд Икнъм, в която той самият би се почувствал като в небрано лозе. И реши да стори всичко по силите си — а в подобни случаи силите му по правило се удесеторяваха — да придвижи нещата и да внесе сладост и светлина в повехналия понастоящем живот на тези две същества.
— Предприел ли си някакви стъпки по въпроса? — попита той.
— О, не, милорд, искам да кажа, господин И. Не би било уместно.
— Да пилееш време в размотаване, ето кое не е уместно — рязко отвърна лорд Икнъм. — Човек няма да стигне доникъде, ако не предприеме стъпки.