— Какъв е вашият съвет, господин И?
— Това е вече друга приказка. Не мисля, че сред хората на тоя свят има някой по-добре подготвен да те посъветва от мен. Аз съм тесен специалист. Двойките, които съм събрал навремето си, ако се подредят една до друга — не че има начин това да стане, разбира се, — биха стигнали от площад Пикадили до Хайд Парк, че и оттатък. Ти не познаваш Бил Оукшот, нали? Той беше един от моите клиенти, а също и племенникът ми Понго. Имаше и едно момче с розови бузки от Мичинг Хил, вече не му помня името, после Пол и Пот и Хорас Давънпорт, Елси Бийн, прислужничката, и още десетки други. С мен зад гърба и най-стеснителният ухажор може да накара най-високомерната красавица да се разпише върху пунктираната линия. В твоя случай, където отношението между теб и обожаемия обект е донякъде нестандартно, ще трябва да се пипа внимателно. Системата Икнъм например може би ще изглежда малко рязка.
— Системата Икнъм?
— Тъй я наричам. Да ти я обясня в общи линии: приближаваш решително дамата, сграбчваш я за китката, притискаш я до гърдите си и обсипваш с изгарящи целувки извърнатото нагоре лице. И разбира се, не сграбчваш китката като крехък порцелан. Стискаш яко и дори я пораздрусваш леко. Рядко търпи провал, затова обикновено я препоръчвам, но в твоя случай, както вече казах, един по-плавен подход е за предпочитане. Мисля, че като начало ще е добре всеки ден да й носиш цветя, мокри от утринната роса. И като казвам „носиш“, нямам предвид да й ги пъхнеш в ръцете като пакет от магазина. Оставяш ги потайно в стаята й. Никакви бележки. Безименен дар от тайнствен почитател. „Хей! — ще си каже тя. — Какво значи всичко това?“ И тогава в подходящ момент й разкриваш, че са били от теб и коленете й се подкосяват в отмала. Чакай! — каза лорд Икнъм. В главата му се бе пръкнала мисъл, озарявайки челото му подобно на разцъфнала роза. — Сега виждам по-дълбоко в нещата. Не съществуваше ли език на цветята? Сигурен съм, че съм чел някъде за него. Нали разбираш, изпращаш на момичето латинки и това означава „Има някой, който те обожава отдалеч“ или „Пази се, идвам!“ и така нататък. Чувал ли си за това?
— О, да, естествено. Има книги по тоя въпрос.
— Тогава намери си една и нека тя ти стане настолно четиво. — Лорд Икнъм се замисли за миг. — Нещо друго? А, да, кучето. Тя има ли куче?
— Да, господин И един кокер шпаньол на име Бенджи.
— Спечели благоразположението на това куче. Не пропускай нищо, било то дума или действие, които биха довели до дружески отношения помежду ви. Нежно цвърчене с устни. Приятелски подхвърлен кокал. Постоянно потупване между ушите или по ребрата, в зависимост от личните ти предпочитания. Най-сигурният път към сърцето на една жена минава през нейното куче.
Той внезапно замлъкна. През прозореца на стаята с посудата бе зърнал да минава изискана фигура.
— Срещата на шефа е приключила — обяви той, ставайки от мястото си. — Най-добре да вървя да му предам почитанията си. Няма да забравиш, нали, Бърт? Атмосфера на изключителна сърдечност, що се отнася до кучето Бенджи, плюс ежедневният дар от цветя.
— Ясно, господин И.
— Всяка сутрин, без изключение. Няма начин да не я сломиш. Ежедневната малка доза неминуемо ще даде резултат — рече лорд Икнъм и се упъти по коридора към кабинета, където смяташе, че все още се намира сър Реймънд — потриващ тържествуващи ръце може би над току-що закупения рубинен пръстен.
Видът му бе дори още по-вглъбен и умислен, отколкото когато бе презрял цапащата в плитчините крава. Толкова много проблеми бяха възникнали един подир друг. Той нямаше навика да мърмори и негодува, но понякога, като в този момент например, чувстваше, че житейската задача, която бе поставил пред себе си — да разпръсва сладост и светлина, или — както близките нему предпочитаха да се изразяват — да си пъха носа в манджи, на които не му е работата да бъде мерудия, е едва ли не непосилна за който и да било сам човек. Не му стигаше собственият му кръщелник Джони, ами сега трябваше да оправя и заплетения любовен живот на Албърт Пийсмарч. А да се способства за съюза между един иконом и сестрата на неговия работодател само по себе си бе тежка задача, изискваща цялата решимост и изобретателност на оня, който се е нагърбил с нея. Към всичко това трябваше да се прибави и въпросът за превъзпитанието на Бийфи Бастабъл, чието отношение към сестра му Фийби, напомнящо това на злонравна хапеща костенурка, страдаща от язва, той бе решен да промени.
Твърде запълнена програма.
„Горе главата, Икнъм — си каза все пак той. — Припомни си своите триумфи в миналото.“ Това не бе първият случай в неговата кариера, когато в началото нещата тръгваха на терсене.