Бе познал, че сър Реймънд ще бъде в кабинета си, но не и за рубинения пръстен. Неговият полушурей се бе свил в едно кресло, обхванал главата си с ръце, с общия вид на мъж, който, разхождайки се по селски път и мислейки за това и онова, неочаквано е посрещнал с кръста си преминаващ автомобил, а външният му изглед бе огледално отражение на неговото душевно състояние. През един ноемврийски ден в Оксфорд, в три и четвърт следобед, когато университетският отбор по ръгби играеше срещу Кардиф, един момък от Уелс, с глава, изработена очевидно от слонова кост, се бе ръгнал в слънчевия възел на сър Реймънд Бастабъл, създавайки у него илюзията, че светът внезапно е свършил и Страшният съд се е възцарил с изключителна суровост. Това се бе случило преди има-няма трийсет години, но споменът оставаше все тъй ярък в паметта му и до тази вечер той винаги бе гледал на него като на преломен миг в своя живот.
Преди около пет минути, когато Ойли Карлайл, изваждайки от джоба си писмото на Козмо Уиздъм, му бе разкрил неговото съдържание и си бе тръгнал, за да му даде, както той се бе изразил, време да размисли, този миг бе затъмнен и с увиснал нос мина на втори план.
10.
Лорд Икнъм влезе в стаята, излъчващ загриженост от всяко косъмче на повдигнатите си вежди. Много мъже на негово място при вида на жалката развалина пред себе си биха си казали: „Боже мой, още една премазана от каруца жаба“ — и биха побързали да се изнижат, преди да се е наложило да изслушат злощастната история, която подобни жаби винаги са готови да споделят. Но на човеколюбивия благородник никога не се бе случвало да приеме такъв курс. Неговото сърце бе голямо и като видя сега жаба, не само премазана от каруца, но явно и страдаща от последствията на една от онези газови експлозии на лондонските улици, които оставят намясто по пет-шестима, той не си спомни, че има среща, за която вече закъснява, а остана на място, готов да стори всичко, за да облекчи страданията на жертвата.
— Бийфи! — извика той. — Какво се е случило, старче? Изглеждаш като район, поразен от природно бедствие.
На сър Реймънд му отне доста време да разправи какво точно се е случило, тъй като имаше немалко да каже за черното злодейство на своя племенник Козмо, както и не една пиперлива забележка по адрес на Ойли Карлайл. Когато приключи описанието на долното им мошеничество, публиката му, втрещена от силата на неговото слово, изцъка с език. Лорд Икнъм бе потресен от мисълта, че човешкият род е могъл да падне тъй ниско, и не можеше да си прости, че е допуснал това ново развитие да го завари неподготвен.
— Трябваше да го предвидим — каза той. — Длъжни бяхме да съобразим, че е лудост да се доверяваме на младия Козмо — печен мошеник, в сравнение с чийто помисли тирбушонът е прав, а витата стълба — най-късият път между две точки. Още като видяхме тия негови мустачки, трябваше да отхвърлим кандидатурата му и да си потърсим по-подходяща. „Никога не оставяй нищо черно на бяло, момчето ми — ми казваше старият ми баща, — и не вярвай на човек с малки черни мустачки.“ А ти, бедни ми Бийфи, стори и двете.
Отговорът на сър Реймънд бе приглушен, тъй като гласните струни му създаваха проблеми, но лорд Икнъм го долови да казва, че всичко е станало по негова, на лорд Икнъм, вина.
— Ти го предложи.
— Нима? Ами, да, за Бога, имаш право. Аз седях тук, ти седеше там и попиваше мартинита като Сахара, а аз казах… Да, сега си припомням всичко. Страшно съжалявам.
— И каква полза от това?
— Разкаянието винаги е полезно, Бийфи. То стимулира мозъка. Ето, моят сега заработи като моторна резачка и един план на действие вече започва да добива очертания. Казваш, че тоя приятел бил излязъл. Къде отиде?
— Откъде, по дяволите, да знам къде е отишъл?
— Питам, защото случайно ми е известно, че има чувствителна кожа и понастоящем търпи значителни неудобства, дължащи се на вълненото зимно бельо, което съпругата му го е принудила да си надене тази сутрин. Затова предположих, че „вероятно ще е някъде из градината, където, разсъблечен до кожа, може да се начеше без задръжки. При това положение палтото му вероятно ще бъде на земята или закачено на някой близък клон, и аз ще мога, промъквайки се без нито една съчка да изпука под краката ми, да му преровя джобовете. Но се съмнявам, че е от хората, които ще оставят без надзор палто, съдържащо важни документи. Ще трябва да опитам план номер две — оня, за който споменах, че започва да добива очертания. Оттогава досега той се оформи окончателно и съм сигурен, че ще изпълни предназначението си. Сигурен ли си, че той ще се върне?