— Разбира се, че ще се върне, проклет да е!
— През остъклената врата към градината несъмнено. Не вярвам отново да звъни на вратата, за да бъде въведен при теб. Това би объркало и обезпокоило Албърт Пийсмарч. Е, Бийфи, приеми го любезно, осведоми се относно чувствителната му кожа и го ангажирай в разговор, докато се видим отново.
— Къде отиваш?
— Няма значение. Когато полята побелеят от маргаритки, ще бъда пак при теб — рече лорд Икнъм и се оттегли през вратата минута преди Ойли Карлайл да влезе през френския прозорец.
Трудно може да се каже, че сър Реймънд го посрещна любезно, освен ако не се брои за любезност да изпепелиш някого с оцъклен от гняв поглед и да го наречеш долен изнудвач. Той също така не се осведоми относно чувствителната му кожа, нито го ангажира в разговор. Ако имаше разговор, той се водеше предимно от Ойли, който бе в отлично разположение на духа и явно намираше живота прекрасен, а света — едно твърде приятно местенце. Писмото на Козмо, сгушено във вътрешния джоб на сакото му, издаде лек шумолящ звук, когато го потупа, и той бе музика за неговите уши. В гласа му имаше отривиста бодрост, когато започна да назовава суми, пронизващи като с нож сърцето на неговия събеседник.
Тъкмо бе очертал параметрите на своята тарифа и изтъкваше пред сър Реймънд, че ако извади чековата си книжка и вземе писалка в ръка, всичко би се разрешило от раз, просто и за всеобщо удовлетворение, когато в ума му внезапно се появи съмнение, че светът наистина е тъй приятно местенце, както бе предполагал. Вратата се отвори и на прага се появи Атбърт Пийсмарч.
— Инспектор Джарвис от Скотланд Ярд — обяви той и с някакво неловко усещане отвътре, сякаш наскоро бе погълнал пълна супена лъжица пеперудки, Ойли разпозна във влязлата висока слаба фигура своя спътник от таксито. А забелязвайки също така, че погледът му, тъй сърдечен по време на краткото пътуване, сега е пронизващ и непоколебим, а някога усмихнатите устни — стиснати сурово, той видимо потръпна. Спомни си как някога една гледачка от увеселителния парк в нюйоркския Кони Айлънд му бе предрекла срещу петдесет цента, че непознат мъж ще пресече пътя му и че най-добре ще стори да се пази от този мъж, но дори мисълта, че явно не си бе дал на вятъра половината долар, не бе достатъчна, за да го ободри.
Ако погледът на лорд Икнъм бе твърд, а устните присвити, то бе, защото така виждаше ролята, с която се бе нагърбил. В познанията му за литературната продукция на неговия кръщелник имаше някои празноти, но все пак бе чел достатъчно от книгите му, за да знае, че когато инспектор Джарвис се намира в обществото на престъпни типове, той не им се усмихва лъчезарно. Твърд поглед, присвити устни, стегнат, официален тон — такава бе неговата представа за полицейския служител.
— Сър Реймънд Бастабъл? — попита той. — Добър вечер, сър Реймънд.
И това си личеше от всеки инч на външността му, помисли си лордът със задоволство. Той бе мъж, изиграл много роли в живота си и изпитваше заслужена гордост, че ги е изиграл добре. Негова собствена скромна хвалба бе, че няма нищо под слънцето — освен може би цирково джудже поради технически затруднения и Джина Лолобриджида поради специфичните й форми, — което да не може да изобрази с пълен успех в който и да било момент и без предварителна репетиция. Само за един-единствен следобед в заведението «Кедрите» на Мейфкинг Роуд, в предградието Мичинг Хил, когато всъщност се и сприятели с розовобузия младеж, за когото бе споменал в разговора си с Пийсмарч, той бе изиграл не само служителя от магазина за птици, дошъл да подкастри ноктите на местопребиваващия папагал, но също и собственика на «Кедрите» господин Родис, както и съседа господин Бълстроуд10. В интерес на истината остана разочарован, че не му се предостави възможност да пресъздаде и самия папагал, когото бе убеден, че ще съумее да олицетвори в широки артистични щрихи.
Ойли продължаваше да потръпва. Не е добре, въртеше му се в ума, никак не е добре. Никога не си беше падал по полицейските“ инспектори, а най-малко биваше въодушевен от тяхното присъствие, когато се пръкваха тъкмо в заключителната фаза на важна сделка. Не му се нравеше начинът, по който този тук го гледаше, а когато заговори, казаното му хареса още по-малко.
— Изпразнете си джобовете — рече лорд Икнъм кратко.
— А?
— И без „А?“ От известно време следя внимателно тоя човек — обърна се той към сър Реймънд, чийто очи щяха да изскочат от черепа му като на охлюв. — Още откак го зърнах на перона на гарата в Лондон. Съмнителното му поведение веднага събуди моите подозрения. „Тоя момък не си играе — рекох си, — пребърква джобове наляво и надясно и свива портфейли и какво ли още не от всеки срещнат.“
10
Историята е описана в разказа «Вуйчо Фред отскача до града», включена в сборника «Замъкът Бландингс и други истории», 1991 г. — Б.ред.