Ойли подскочи и гъста руменина заля лицето му. Професионалната му гордост бе уязвена. В никое общество класовите разграничения не са по-строги от онези, в които изкарват своята прехрана нарушаващите закона. Взломаджията гледа отвисоко на уличния обирджия, уличният обирджия — на кокошкаря, задигащ мляко пред хорските врати. Обвинете един висококвалифициран измамник творец в дребно джебчийство, и веднага снобът у него излиза наяве.
— А след като пътувах заедно с него в таксито до Хамър Хол и при слизането си открих, че ми липсват табакерата, иглата от вратовръзката, пакетче смучещи хапчета за гърло и една писалка, разбрах, че подозренията ми са били напълно основателни. Хайде, човече, какво чакате?
Ойли стоеше със зейнала уста.
— Да не искате да кажете, че пребърквам джобове? Вие сте луд! Та аз дори не знам как.
— Глупости. Няма нищо по-лесно. Просто си пъхаш ръката. Безполезно е да се прикривате зад неумение. Щом крал Карл и кралица Клара — продължи лорд Икнъм, който в подобни случаи имаше известна склонност да дава воля на езика си — са крали кларинет, не виждам защо и вие да не можете да окрадете кралските краставици, да не говорим за някой и друг джоб. Бил ли е оставян сам в стаята? — обърна се той към сър Реймънд, който премигна и отговори, че не е бил.
— Това е добре. Значи не е имал възможност да забърше някоя от вашите дреболийки дори и да му е останало място за тях по джобовете. Но все пак да проверим какво има у себе си. Сигурен съм, че си струва да се види.
— Да — схвана най-сетне сър Реймънд, който в случаите, когато не упражняваше професията си, не се отличаваше с особено чевръста мисъл. — Изпразнете си джобовете, драги.
Ойли си глътна езика, озовал се в небрано лозе. В по-спокойно състояние на духа вероятно би съобразил, че това е един крайно нестандартен инспектор, напълно както речево, така и поведенчески от инспекторите, с които професионалната му дейност го бе сблъсквала не веднъж и не дваж в татковината. Ала той се намираше в състояние на трескава възбуда, далеч от обичайната си самоувереност. Знае ли човек, мина му през ума, може пък всички английски инспектори да са такива. Досега не му се беше случвало да се срещне с някой от тях в обществото. Запознанството му със Скотланд Ярд бе чисто литературно, плод на детективските романи, към които бе силно пристрастен.
Може би фактът, че сър Реймънд се месторазполагаше между него и остъклената врата към градината, бе онова, което сложи край на колебанията му. Един Бийфи Бастабъл, който наскоро бе отпразнувал петдесет и втория си рожден ден, не беше вече оня гъвкав атлет отпреди трийсетина години, но при все това представляваше твърде внушителен клиент, не вдъхващ охота към физическа разправа у човек, привикнал да си служи по-скоро със словесни методи на убеждение, отколкото с борчески. Попивайки с очи впечатляващия му обем, Ойли стигна до решение. Бавно и с тъжна въздишка при мисълта колко по-различно би било всичко, ако Гърти бе тук с нейната ваза с гладиоли, той изпразни джобовете си.
Лорд Икнъм изглеждаше изненадан от оскъдното им съдържание.
— Изглежда е скатал някъде плячката, несъмнено в тайник, отбелязан с кръстче — рече той. — Но я вижте тук! Какво е това? Писмо, адресирано до вас, сър Реймънд.
— Не думайте!
— Написано, бих заключил от един повърхностен поглед, от мъж с малки черни мустачки.
— Виж ти, виж ти.
— Точно това щях да кажа и аз.
— Направо невероятно!
— Наистина. Ще лепнете ли на този човек обвинение, задето го е свил?
— Мисля, че не се налага.
— Не искате да го тикнете в мрачна тъмница със сълзящи стени, където озверели плъхове да ръфат месата му? Желаете да проявите милосърдие? Много добре, ваша воля тогава. Е, господин Карлайл, свободен сте да си вървите.
Тъкмо в този момент, когато всичко изглеждаше уредено, както Ойли би се изразил, леко, просто и за всеобщо удовлетворение, вратата се отвори отново и госпожа Фийби Уиздъм плахо влезе в стаята, внасяйки такава прилика с белия домашен заек, че първият импулс на всеки любител на животни неизменно бе да й предложи лист маруля.
— Реймънд, скъпи — каза тя, — да си виждал някъде моето прасе?
През последния половин час сър Реймънд Бастабъл бе преживял значително напрежение и макар облекчението от успешната намеса на неговия полузет донякъде да го бе отслабила, той все още бе подвластен на неговите последствия. Затова неочакваното включване на свинския мотив го запрати в някакъв кошмарен свят, където нищо нямаше смисъл, и за миг пред очите му притъмня. Като се олюля неволно, той тихо прошепна: