— Прасе?
— Малкото златно талисманче от гривната ми. Откачило се е и не мога да го намеря никъде. Фредерик, радвам се да те видя отново след толкова време. Пийсмарч ми каза, че си тук. Кога пристигна?
— С влака в 3:26. Отседнал съм при кръщелника си Джони Пиърс в Хамър Хол. Виждаш ми се бледа, Фийби. Какво има, не се ли храниш добре?
— Всичко е от тая книга на Коси, Фредерик. Просто не мога да си представя как е могъл да напише подобно нещо. Чак епископът да я осъди!
— Какво очакваш от един епископ…
— Ходих вчера в Лондон да го видя и да му кажа колко съм разстроена, но той не си беше вкъщи.
— Сигурно е бил някъде другаде? — предположи лорд Икнъм.
Ойли се вслушваше в репликите с нарастващо недоумение. От самото начало този инспектор му се бе сторил един твърде странен инспектор, но едва сега си даде сметка колко странен бе всъщност.
— Кажете ми, кой е този човек? — попита той.
— Как, брат ми не ви ли запозна? — учуди се Фийби. — Това е лорд Икнъм, съпруг на моята доведена сестра. Фредерик, ти да си виждал някъде прасенцето ми?
— Фийби, излез веднага! — произнесе сър Реймънд.
— Какво, скъпи?
— Вън!
— Ама прасенцето…
— По дяволите, това прасе! ВЪН! — изрева сър Реймънд с гласа, който тъй често събаряше мазилка от стените на съда в Олд Бейли и караше по-нервните писари да си гълтат дъвките.
Фийби се оттегли, хлипайки кротко, с вида на бял домашен заек, който е получил тъжни новини от къщи, а Ойли се изпъчи срещу лорд Икнъм. Лицето му бе сурово, но затова пък сърцето му пееше, както неизменно пеят сърцата на ония, които виждат поражението да се преобразява в победа.
— Е! — каза той.
— Е, какво? — попита лорд Икнъм.
— Боя се, че си навлякохте големи неприятности.
— Аз ли? Че защо?
— Защото се престорихте на полицай. Да се престориш на полицай, е много сериозно провинение.
— Какво говорите, човече, кога съм се преструвал на полицай? Никога и през ум не ми е минавало да сторя подобно нещо.
— Икономът ви представи като инспектор Джарвис от Скотланд Ярд.
— Казаното от иконома не е никакво доказателство. Какво съм виновен аз, че някакъв иконом се опитва да бъде духовит? Това е просто една малка шегичка, която имаме с него.
— Накарахте ме да си изпразня джобовете.
— Накарал съм ви? Аз любезно ви помолих, което вие с готовност и сторихте.
— Веднага ми дайте писмото!
— Но то принадлежи на сър Реймънд Бастабъл. Ето на, адресирано е до него.
— Точно така — прогърмя сър Реймънд, навлизайки в дебата. — То принадлежи на мен и щом ще говорим за сериозни провинения, вие зловреден цирей такъв, нека ви напомня, че присвояването на чужда кореспонденция е едно от тях. Дай ми това писмо, Фредерик.
Лорд Икнъм, който полека отстъпваше към вратата, се спря с ръка на дръжката.
— Не, Бийфи — рече той. — Още не. Ще трябва първо да си го заслужиш.
— Какво!
— Мога да говоря свободно пред господин Карлайл, защото по това как трепна преди малко разбрах, че отношението ти към Фийби го е покъртило дълбоко. Аз също от дълго време насам страдам заради отношението ти към твоята сестра, Бийфи, тъй като то ми изглежда твърде сходно с маниерите на някои екземпляри от по-непривлекателната фауна в Откровението на свети Йоана. Коригирай това свое държане. Нека се почувства братската ти нежност. Гукай й омайно като гугутка. Води я от време на време в Лондон на вечеря и театър. А когато се обръщаш към нея, помни, че блага дума железни врати отваря и че ти не си ориенталски владетел, недоволен от етиопския си роб. Ако разбера от Пийсмарч, който ще те наблюдава неотстъпно, че в поведението ти е настъпило явно и съществено подобрение, ще получиш това писмо. А междувременно ще го запазя и ще го държа над главата ти като… чий меч беше? Щукна ми от ума. Накрая ще забравя и собственото си име — рече раздразнено лорд Икнъм и излезе, хлопвайки вратата след себе си.
Миг по-късно тя се открехна отново и главата му грейна в процепа.
— Дамоклев — каза той. — Дамоклев меч.
Вратата се затвори.
11.
В едно слънчево утро точно две седмици след като лорд Икнъм бе натъкмил Дамоклевия меч над главата на сър Реймънд Бастабъл, разваляйки тотално настроението на последния и предизвиквайки го да храни по отношение на специалиста по разпръсване на сладост и светлина мисли, каквито никой не би трябвало да храни към своя зет, пък бил той и само полузет, вратата на Брикстънския затвор в предградията на Лондон бе отворена от униформен господин с голям ключ и навън излезе младеж с добре прилягащ тъмносин костюм. Козмо Уиздъм, изплатил своя дълг към обществото, отново се пускаше в обращение. Беше по-слаб и блед, отколкото при постъпването си в заведението, а първото, което човеколюбивите власти бяха сторили с него, бе да отстранят мустачките му. Това впрочем не бе чак такава благина за пешеходците и уличното движение, каквато изглеждаше на пръв поглед, защото той бе твърдо решил след като обстоятелствата вече му позволяваха, да си ги пусне отново.