Това бе смущаващ въпрос. Човек обича да си има своите малки тайни.
— Ами… ъъ… нямаше ме — отвърна уклончиво Козмо.
Думите му имаха най-лошото възможно въздействие върху събеседниците му. Бездруго сурови и хладни, сега те станаха още по-хладни и сурови и неудоволствието им бе тъй ясно изписано върху лицата, че той най-сетне бе принуден да осъзнае, че не се намира сред приятели. На масата имаше бутилка и по гърба му полази тръпка, като видя как ръката на госпожа Карлайл разсеяно се приближава към нея. Като знаеше какво магнетично привличане имат бутилките за тая жена, когато е ядосана, той реши, че е настъпил моментът да бъде прям, откровен и безстрашен.
— Честно да си кажа, бях в затвора.
— Какво!
— Да. Бях се почерпил малко, сритах един полицай и ме тикнаха за четиринайсет дни без право на глоба. Излязох тази сутрин.
Магическа промяна настъпи у господин и госпожа Карлайл. Допреди минута неумолими и враждебни, сега те го гледаха със съчувствените очи на господин и госпожа, които разбират и прощават. Затворът е оправдание, стоящо над всичко.
— Това ли било! — рече Ойли. — Ясно тогава. Чудех се къде се губиш, но щом си бил в кафеза…
— Как са тук при вас? — попита Гърти.
— Кое?
— Кафезите.
— А, кафезите. Не много добре.
— Предполагам, същата работа като у дома. Винаги съм казвала, че нямам нищо против един затвор, ако е само да вляза да го разгледам, но не бих живяла там дори целия да ми го подарят. Е, кофти работа, че са те пипнали, но след като сега вече си тук, да не губим повече време. Обрисувай му цялостната картина, Ойли.
— Веднага, котенце. Работата малко се разду и отече, Уиздъм. Познаваш ли един човек на име Икнъм?
— Лорд Икнъм? Да, той е женен за доведената сестра на вуйчо ми. Какво е направил?
Ойли не умееше да поднася нещата деликатно.
— Той взе писмото.
Козмо, точно както преди две седмици сержант Стайлс, издаде странен, бълбукащ звук, подобен на вода, всмуквана в канал.
— Моето писмо?
— Ъхъ.
— Старият Икнъм го е взел?
— Ъхъ.
— Нещо не ми е много ясно.
— Ще ти стане.
Разказът на Гордън Карлайл за събитията в Хамър Лодж бе доста пространен и дълго преди завършека му челюстта на Козмо увисна до пода. Той бе схванал цялостната картина и настроението му последва челюстта.
— И какво ще правим? — попита прегракнало, без да вижда и лъч светлина сред надвисналите облаци.
— О, сега, след като най-сетне те открих, всичко ще тръгне по мед и масло — рече Ойли.
— По мед?
— Аха.
— И масло?
— Ъхъ.
— Не виждам как — поклати глава Козмо.
Ойли любезно се подсмихна.
— Че то е много ясно, бих казал. Твърде просто, ми се струва. Трябва само да драснеш на твоя вуйчо още едно писъмце, в което да му съобщиш, че продължаваш да мислиш по въпроса и все тъй си на мнение, че си длъжен да известиш на всички, че не ти, а той е написал книгата и че в близките дни ще изплюеш камъчето. Как ти се струва, това няма ли да го накара да се разподскача като кестен върху живи въглени? Ще го накара и още как.
Солидният обяд, с който доста обърканите стомашни сокове на Козмо с всички сили се мъчеха да се справят, до значителна степен бе притъпил схватливостта му, но тя все пак бе достатъчно на ниво, за да му позволи да прозре красотата на замисъла.
— Ами, разбира се! Това, че Икнъм е взел писмото, няма никакво значение, нали?
— Ни най-малко.
— И второто ще свърши същата работа.
— Абсолютно.
— Отивам вкъщи да го напиша.
— Чакай, има време. Виждам, че си купил „Газет“. Чете ли за сериала?
— Да. Предполагам, че Саксби им го е продал. По едно време получих писмо от някакъв литературен агент на име Саксби, в което ме питаше дали може да поеме разпространението на книгата. Видя ми се добра идея и му отговорих, че може.
— Е, тогава първото нещо, което ще направиш, е да отидеш при него и да си вземеш парите.
— А второто — включи се Гърти — е да отрежеш на Ойли неговия дял. Седемдесет лирички, ако не си забравил. Ти му дължеше петдесет, а после той ти зае още двайсет. Общо седемдесет.
— Вярно.
— А сега — отбеляза Гърти с известна метална нотка в гласа — всичко трябва да се върне на Ойли. Той ще намине край теб след около час да си го прибере.
12.
Когато Козмо пристигна в литературната агенция „Едгар Саксби“, старият господин Хауард Саксби седеше зад бюрото в своя кабинет и плетеше чорап. Той плетеше, както и сам би ви казал, ако го попитахте, за да се въздържа от пушенето, и би добавил, че също така доста пуши, за да се въздържа от плетенето. Беше висок, слаб, около седемдесет и пет годишен джентълмен с отнесен, заблеян взор, не твърде различен от оня, с който уловеният вчера шаран дарява пешеходеца от рибарската сергия. Именно този взор караше мнозина от людете, с които се срещаше, да се чувстват като безплътни духове, тъй като явно бе, че не оставят никакъв отпечатък върху ретината му. Самият Козмо, както бе натъпкан с ростбиф, пудинг, крем карамел и стилтънско сирене, срещайки тоя кух стъклен поглед, изпита моментната илюзия, че представлява нещо прозрачно и ефимерно, стъкмено надве-натри от някой медиум.