— Господин Уиздъм — представи го момичето, което го въведе в кабинета.
— А! — каза Хауард Саксби, след което последва пауза от може би три минути, през която иглите му чевръсто потракваха. — Уиздъм ли каза?
— Да. Аз съм авторът на „Време за коктейли“.
— Прекрасно сте се справили — рече сърдечно старият Саксби. — Как е съпругата ви, господин Уиздъм?
Козмо отвърна, че не е женен.
— Сигурен ли сте?
— Да, ерген съм.
— Тогава значи Уърдсуърт е сгрешил. Той казва, че сте женен за безсмъртния стих11. Извинете ме за момент — промърмори господин Саксби, наблягайки отново на чорапа. — Тъкмо обръщам петата. Вие плетете ли?
— Не.
— За разлика от съня. Той изплита счепканата прежда на грижите12.
В клуб „Демостен“, където Саксби обядваше всеки ден, широко се обсъждаше дали той действително е такава отявлена дърта откачалка, каквато изглежда, или просто поради някакви причудливи свои съображения се прави на такъв. Истината вероятно се намираше някъде по средата между тези две съперничещи си мнения. Като момче той често оставяше ума си да се рее безпризорно — „не работи съсредоточено,“ пишеха учителите в бележника му, — а навлизайки в семейния бизнес доразви у себе си тази склонност, защото видя, че тя му носи определена изгода. Не е лесно за един издател да запази самообладание, когато уговаря условията си с даден агент и въпросният агент след няколко минути съсредоточено взиране го попита дали свири на арфа. Издателят започва да нервничи, казва петнайсет процента там, където е възнамерявал да каже десет, а за допълнителните права върху филмирането, сериализирането и прочее забравя изобщо да спомене.
Върху Козмо този похват подейства като дразнител. Макар и плах в присъствието на вуйчо си Реймънд, той имаше своята гордост и не му допадаше да се отнасят към него като към презрян дървояд, подал се по погрешка от някой мебел. Той се прокашля остро и господин Саксби стреснато подскочи, вдигайки глава от плетивото. Старият джентълмен очевидно бе под впечатлението, че е сам в стаята.
— Боже, как ме уплашихте — рече той. — Кой сте вие?
— Името ми, както вече ви казах, е Уиздъм.
— Как влязохте тук? — попита господин Саксби с известен интерес.
— Секретарката ме пусна при вас.
— А, и после сте останали. Явно, Тенисън е бил прав. Знанието идва, но мъдростта13 остава. Вземете си един стол.
— Вече го направих.
— Вземете си още един тогава — гостоприемно каза домакинът. — Има ли — попита той, осенен от внезапна мисъл нещо, което мога да направя за вас?
— Тук съм заради оня сериал.
Господин Саксби смръщи чело. Повдигнат бе въпрос, по отношение на който възгледите му бяха строги и безкомпромисни.
— Когато бях млад — започна поучително той, — никой не беше и чувал за тая соя. Хранехме се със здравословна, естествена храна и не знаехме що е болест. После взеха, че се появиха американците с техните измишльотини и какъв е резултатът? Само киселини и стомашни разстройства. Всеки втори англичанин страда от тях.
— Говоря за сериала във вестника.
— И в пет вестника да я увият, все си е тая — отвърна господин Саксби и се върна към плетивото.
Козмо преглътна веднъж-дваж. От интелектуалното напрежение на разговора главата му започваше леко да се мае.
— Дойдох при вас — започна той бавно и внимателно — заради моя роман, който започва да излиза като сериал в „Дейли Газет“.
Господин Саксби нададе кратък победоносен крясък.
— Обърнах петата! Пардон? Казахте ли нещо?
— Дойдох… заради романа… в „Дейли Газет“.
— И искате моето мнение за него? С удоволствие, млади човече, само че никога не чета сериалите във вестниците. Преди много години обещах на майка си, че няма да го правя, и оттогава неизменно се придържам към дадената дума. Глупаво и сантиментално, ще кажете вие, изтъквайки, че майка ми, която отдавна е на небето, бездруго няма да разбере, но какво да се прави. Човек си има някакви принципи в тоя живот. А сега — рече господин Саксби, като пъхна чорапа в едно чекмедже и се изправи, — боя се, че ще трябва да ви оставя. Намирам разговора ни за много интересен и извънмерно поучителен, но в този час съм свикнал да правя една енергична разходка. От това обядът ми се намества, а храносмилателните процеси тръгват по-гладко. Ако повече хора правеха енергични разходки след хранене, смъртните случаи щяха да намалеят наполовина, ако не и съвсем да изчезнат.
11
Твърдението, че литераторите са женени за безсмъртния стих, не е на Уърдсуърт, а на Джон Милтън (1608–1674) в поемата му „L’Allegro“. — Б.пр.