Тъй като рядко се движеше в кръговете на своя вуйчо, Козмо никога не беше виждал Барбара Кроу, но знаеше всичко за нея от майка си. Виждайки я сега пред себе си, бе потресен, че човек, успял веднъж да се сгоди за нея, е могъл сетне в пълно съзнание да я изтърве. Това само потвърждаваше мнението, което винаги бе поддържал, че вуйчо му Реймънд, макар и вероятно обладаващ някои груби умения в правните въпроси, във всяко друго отношение е най-големият дръвник на света.
— Как е той? — попита Барбара.
— Вуйчо Реймънд? Е, аз самият не се виждам често с него, но един познат, който го срещнал преди две седмици, ми каза, че изглеждал нещо тревожен.
— Тревожен?
— Просто нерви, предполагам.
Облак премина по ведрото лице на Барбара. Както лорд Икнъм бе отбелязал, тя не бе изхвърлила Реймънд Бастабъл от своите мисли.
— Ще се преработи тоя човек! Да не е болен?
— О, не. Само малко… неспокоен — рече Козмо, търсейки най-подходящата дума.
Настъпи моментна тишина. После Барбара си припомни, че е преди всичко съвестен литературен агент, а този млад човек — не само племенник на мъжа, когото въпреки цялото му дебелоглавие тя все още обичаше, но също и автор, при това, съдейки по всичко, автор, силно нуждаещ се от това някой да му държи ръката и нежно да я потупва.
— Но вие не сте дошли тук да говорим за вашия вуйчо, нали? Вероятно ви води някакъв делови въпрос. Предполагам, не сте стигнали твърде далеч със стария господин Саксби? Не? Така си и мислех. Плетеше ли?
Козмо трепна. Въпросът бе засегнал оголен нерв.
— Да — рече хладно той. — Чорап.
— Докъде беше стигнал?
— Чух го да казва, че обърнал петата.
— Хубаво. Това е най-трудното. Обърнеш ли веднъж петата, все едно си свършил. Но освен дето сте се успокоили, че чорапът върви добре, не вярвам да сте извлекли особена изгода от разговора с него. Това рядко се удава някому. Старият господин Саксби продължава да идва и да се мотае тук, макар да е трябвало да се пенсионира още по времето, когато Гутенберг е изобретил печатарската преса, но не е онова, което човек би нарекъл действащо колелце от машината. Единствените автори, с които се среща, са хора, попитали по погрешка за Хауард Саксби. Вероятно и вие сте сторили същото.
— Да. Това беше името на писмото, което получих.
— Сигурно е било подписано Х. С. Младши. Младият господин Хауард Саксби е синът на стария господин Хауард Саксби. Той движи нещата тук и аз му помагам, доколкото мога. Но днес го няма, тъй че ще трябва да се задоволите с мен. По каква работа идвате?
— За онзи сериал в „Дейли Газет“.
— А, да. Изпратихме ви чек за него преди повече от седмица. Не го ли получихте?
— Аз… ъ… нямаше ме.
— А, разбирам. Е, като се приберете, ще го намерите. Освен това всеки момент се надяваме да получим още добри новини за вас. Става дума за филмирането.
На Козмо никога не му беше хрумвало, че може да има някакво филмиране.
— Мислите, че книгата може да се продаде на някое филмово студио?
— Нашият човек в Холивуд изглежда доста уверен, че ще стане. Всеки ден праща знаменателни телеграми. В последната, която пристигна вчера, пише, че… Да?
Девойката Марлийн бе влязла с ръждивокафяв плик в ръка. Тя хвърли плах поглед на Козмо и се изниза пак от стаята. Барбара Кроу разпечата плика и възкликна:
— Ама че съвпадение!
— Кое?
— Че сте тук, когато това пристигна, и то точно в момента, в който започвах да ви разправям за филмовите перспективи. От нашия човек в Холивуд е и… я по-добре седнете. О, вие сте седнали. Е, тогава дръжте се за стола да не паднете. Той пише, че вече има твърда оферта за филмовите права от компанията „Супърба-Луелин“. Би ли ви заинтересувала сумата, за която става въпрос?
Козмо даде да се разбере, че би го заинтересувала в най-висша степен.
— Сто и пет хиляди долара — каза Барбара.
13.
Около четвърт час по-късно един замаян и потресен Козмо Уиздъм излезе залитайки от литературна агенция „Саксби“, спря едно такси и залитна в него. Чувстваше се приблизително по същия начин, както вуйчо му Реймънд в онзи далечен следобед, когато бе взел в прегръдките си уелския нападател. Но докато емоциите на сър Реймънд тогава бяха от буреносно естество, тези на Козмо, поел по посока на Бъдж Стрийт в Челен, се описваха най-точно от прилагателното възторжени. Не е лесно да се возиш в таксиметров автомобил производство 1947-а година и да имаш чувството, че плуваш върху розов облак високо в небесната шир, но той успяваше да го стори. При това независимо от факта, че главата все още твърде силно го наболяваше.
В момента, в който Барбара отваряше телеграмата, той тъкмо бе килнал стола си назад и конвулсивният спазъм, дошъл като резултат от чутата цифра, го накара да се лашне необуздано, трясвайки със значителна сила тилната си кост в ръба на бюрото на господин Саксби. Но изправен отново на крака с едно любезно „Опала!“, той бързо забрави физическото страдание, захласнат да слуша последвалите й забележки.