Защото, както се оказа, това предложение от „Супърба-Луелин“ било не край, а начало. Техният човек в Холивуд, увери го тя, нямало да се отпусне върху лаврите си с едно самодоволно „Е, направих, каквото можах“. Той по подобие на много други „хора в Холивуд“ бил като шило в торба, което, захванело ли се веднъж с нещо, спиране нямало. Сега по нейните думи щял да настъпи процесът на наддаване, състоящ се в споменаване пред конкурентно студио, че „Супърба“ дава сто и пет хиляди, измъкване от конкурентното студио на оферта за сто и петдесет, търчане обратно до „Супърба-Луелин“ с тази информация и…
— Мисля, че схващате идеята — рече Барбара.
Козмо наистина схващаше идеята и едва не тресна повторно темето си, когато тази жена, този негов ангел хранител, продължи да говори за един от клиентите на агенцията, чиято последна работа човекът в Холивуд наскоро раздул до триста и петдесет хиляди долара. Вярно, мислеше си той, докато се возеше към Бъдж Стрийт, не можеше да разчита, че „Време за коктейли“ ще му донесе чак толкова, но дори и двеста хиляди хич не бяха за изхвърляне. Едно доказателство за опияняващия ефект, който многото приказки за Холивуд имат върху писателите, е, че Козмо вече започваше да гледа на първоначалната оферта с нещо като добродушно презрение. Защо е тая стиснатост, чудеше се той. Та нали парите са, за да се харчат. Никой ли не бе казал на ония от „Супърба-Луелин“, че човек не може да ги отнесе в гроба си?
Но във всяка къща си има кусур, във всяко добро начинание — препъникамък. Колкото и да бе въодушевен, Козмо не можеше да не се сети, че бе написал едно писмо — със своя собственоръчен почерк и подписано от ей тази тук ръка, — недвусмислено отричащо неговото авторство на „Време за коктейли“, и това писмо сега бе притежание на лорд Икнъм. До момента това петно върху благородническото съсловие на Велика Британия не бе разкрило съдържанието му пред обществеността, но кой можеше да е сигурен докога щеше да продължи така? Някак си, по един или друг начин, той трябваше да докопа фаталната хартия и да я изпепели, унищожавайки по този начин единственото съществуващо доказателство, че книгата е дело на друг.
Не бе особено трудно да нахвърля в ума си предварителен план за действие. От разказа на Ойли в ресторант „Симнсън“ бе научил, че лорд Икнъм се намира в Хамър Хол, където пускаха гости срещу заплащане. Явно трябваше да влезе в списъчния състав на тези гости. Жизненоважен документ като това писмо вероятно щеше да е скрит някъде из стаята на стария пръч, тъй като къде другаде може човек да скрие нещо в едно провинциално имение? Озовеше ли се веднъж на място, рано или късно щеше да намери възможност да претърси въпросната стая. В криминалетата, които бяха любимото му четиво, хората постоянно претърсваха стаи и като правило с отличен резултат.
Тъй че настроението му бе отново приповдигнато, когато влезе във входа на Бъдж Стрийт №11. В антрето срещна хазайката си госпожа Кийтинг — кисела жена, която двете седмици ежедневни посещения на Ойли бяха вкиснали съвсем. Ойли често имаше подобно въздействие върху хората.
— Я виж ти! — рече тя, явно удивена от завръщането на блудния син. — Къде бяхте през цялото това време?
— Нямаше ме — отвърна Козмо, питайки се още колко пъти ще трябва да отговаря на този въпрос. — Бях при едни приятели.
— Не си взехте никакъв багаж.
— Те ми заеха всичко.
— Виждате ми се отслабнал.
Козмо се съгласи, че е изгубил някой и друг килограм.
— Трябва да е туберкулоза — рече госпожа Кийтинг и при тази мисъл дори изгуби част от обичайната си киселинност. — Моичкият от това умря. Вътре има много писма за вас, а някакъв човек ви търсеше всеки божи ден. Кармайкъл.
— Карлайл. Видях се с него.
— Изглежда си мислеше, че си нямам друга работа освен да му отварям вратата. Ще искате ли да вечеряте?
— Не, пак заминавам. Само се отбих за багажа.
— Странно, изглежда някои хора не могат и две минути да стоят на едно място. Това е то, не го свърта младото поколение. Шляят се нагоре-надолу като мухи без глави. Аз живея тук вече двайсет години и никога не съм ходила по-далеч от гробището, когато господин Кийтинг се спомина, Бог да го прости. Стопи се като свещ, ви казвам. Не бяха минали и два месеца и ето че сложихме траур. Туберкулоза, също като вашето. Къде отивате този път?