— Леля Джейн ще ти смъкне кожата, ако разбере.
— Да, ама няма да разбере. Това е мисълта, която ме крепи. Но да не губим повече време в празни приказки, скъпи ми Понго, макар че нашите разговори винаги са били отрада за мен. Забелязвам приближаването на такси и ако не действам бързо, дивечът ще изчезне яко дим. От начина, по който ноздрите му потръпват, душейки вятъра, съдя, че вече може и да ме е усетил.
Като присви леко очи, лорд Икнъм освободи своя снаряд, запращайки го право и уверено към целта, без ни най-малко да подозира, че му предстои да обогати английската литература, обезпечавайки с работа не един и двама достойни словослагатели и печатари.
И все пак това бе точно така. Обикновено авторите трудно отговарят на въпроса как са стигнали до идеите за своите книги. Ако бяхте попитали поета Милтън например откъде му е хрумнало да напише „Изгубеният рай“, той вероятно щеше да ви отговори: „О, че помня ли? Тия неща просто току вземат, че ти се пръкнат в главата,“ оставяйки ви не по-наясно с проблема отпреди. Но с романа на сър Реймънд Бастабъл „Време за коктейли“ изследователят е стъпил на по-твърда почва. Той бе пряко вдъхновен от безпогрешното владеене на прашката от страна на Понго-Туисълтъновия вуйчо Фред.
Ако окото и ръката му не бяха така сигурни, ако бе пропуснал целта, както лесно би могло да се случи заради вятъра, да речем, тази книга никога нямаше да бъде написана.
2.
След като си изпи кафето и прие със скромност, която му правеше чест, поздравленията на познати и доброжелатели, петият граф на Икнъм напусна клуба, придружен от племенника си Понго, и спря едно такси. А докато то потегляше, откарвайки ги към игрището за крикет, Понго, вцепенен от глава до пети като средновековен младеж, когото местният магьосник е урочасал, седеше и се звереше пред себе си с незрящи очи.
— Какво има, момчето ми? — го запита вуйчото, взирайки се в лицето му с роднинска загриженост. — Бял си като сухо мартини. Да не би нещо да тревожи ума ти или онова, което минава за твой ум?
Понго на пресекулки си пое дъх, който сякаш идваше от самите му пети.
— Докъде може да стигне щуротията ти, вуйчо Фред? — запита отчаяно той.
Лорд Икнъм не схвана.
— Щуротията ми? Не те разбирам. О, небеса — рече той при възникналата в главата му причудлива мисъл.
— Нима е възможно да имаш предвид онова, което стана преди малко в пушалнята?
— Възможно е и още как!
— Сторило ти се е странно, че гътнах с бразилски лешник цилиндъра на Реймънд Бастабъл?
— Стори ми се възможно най-дивашката и откачена постъпка, която някога съм виждал.
— Мило момче, тук няма нищо побъркано, всичко беше чист алтруизъм. Така аз пръснах обич и светлина, извършвайки доброто си дело за деня. Ти май не познаваш Реймънд Бастабъл?
— Само по външен вид.
— Той е от онези хора, за които човек инстинктивно усеща, че имат неотложна нужда от един бразилски лешник по цилиндъра, тъй като макар вътрешно да са направени от чисто злато, необходимо им е известно сътресение, за да го изкара на повърхността. Сигурно си чувал, че лекарите наричат това терапевтично лечение. Искрено се надявам, че този лешник ще промени целия му душевен облик, възраждайки един нов и по-добър Реймънд Бастабъл от пепелта на старата му същност. Знаеш ли откъде идват всички неприятности на тоя свят?
— Ти би трябвало да си наясно, тъй като си в дъното на повечето от тях.
— Неприятностите на тоя свят — рече лорд Икнъм, игнорирайки намека — идват от това, че с възрастта много хора постепенно деградират. Времето, подобно на неспирен поток, бавно отмива всичките им достойни качества и като резултат безценният двайсет и пет годишен момък лека-полека се превръща в петдесетгодишен боклук. Преди трийсет години, напускайки Оксфорд, където бе виден и уважаван член на университетския отбор по ръгби, Реймънд Бастабъл бе най-лъчезарният младеж, когото човек би си пожелал да срещне. Сърцатият начин, по който скачаше с два подковани крака върху лицата на противниковите играчи на терена или пък приятният начин, по който посрещна изгонването си от състезанието с лодки, печелеха сърцата на всички. Бийфи, както го наричахме тогава, в онези дни бе един стокилограмов слънчев лъч. А какво представлява сега? Аз продължавам да съм изключително привързан към него и винаги се радвам на компанията му, но не мога да затворя очи пред факта, че изминалите години са го превърнали в онова, което една наша обща позната — Елси Бийн, изпълнявала навремето длъжността домашна прислужница при сър Ейлмър Босток в Ешъндън Манър — би нарекла досадно ведро помия. Причината е в адвокатската му професия, разбира се.