— Давтейл Хамър, в Бъркшир. Препращайте писмата ми в Хамър Хол.
— Още работа — измърмори госпожа Кийтинг и се отправи към кухнята да нагледа онова, което бе оставила на печката и от което цялата къща миришеше така, сякаш се приготвяше храна за глутница кучета.
Във всекидневната го очакваше доста обемиста кореспонденция. Цялата маса беше затрупана с писма. Повечето бяха препратени от „Алфред Томкинс Лимитид“ и той ги прегледа с удоволствие — един автор винаги се радва, когато му пишат почитателите, — но онова, което му достави най-голяма наслада, бе писмото с чека от литературна агенция „Едгар Саксби“. Това бе един от ония вкусни, тлъсти чекове и той го пъхна в плик, адресиран до неговата банка. След което с чувството, че нещата тръгват на добре, отиде в спалнята и започна да си събира багажа. Напълни един голям куфар и тъкмо стоеше с него на стълбите пред къщата в очакване на такси, когато пристигна Ойли — без, както Козмо с облекчение забеляза, пристрастената си към вазите половинка.
— Къде отиваш? — попита той.
Това поне беше малко разнообразие след въпросите къде е бил.
— Заминавам. Рекох да прекарам някой и друг ден в Борнмът14.
— Защо пък Борнмът?
— А защо не? — отвърна обосновано Козмо и Ойли, изглежда, проумя правотата в думите му.
— Е, радвам се, че те хванах — каза той, след като бе изразил мнението, че неговият млад приятел със същия успех би могъл да се погребе жив. Ойли беше градско момче и далеч от шума и високите сгради се чувстваше като риба на сухо. — Какво направи с писмото?
Козмо, репетирал вече тази сцена в уединението, на спалнята си, бе решил да го дава безгрижно. Затова и отговорът му беше безгрижен.
— А, писмото ли? Тъкмо щях да ти кажа. Промених решението си. Няма да го пиша.
— Какво!
— Да, мисля да оставя нещата както са си. О, между другото дължах ти малко пари, нали? Написал съм ти чек. Тук някъде го сложих… А, ето, заповядай. Такси! — извика Козмо.
Ойли продължаваше да стои вкаменен сред руините на своите мечти.
— Но…
— Няма „но“ — отсече Козмо. — Ако толкова искаш да знаеш, на мен ми харесва да бъда авторът на „Време за коктейли“. Приятно ми е да получавам всички тези писма от почитателите на своя труд…
— Какви ги дрънкаш, какъв твой труд?
— Е, добре, трудът на вуйчо Реймънд. Все едно. Освен това като автор на „Време за коктейли“ положението ми в обществото видимо се подобрява. Ще ти дам само един пример. Току-що намерих бележка от лейди Уидърспун, с която ме кани на чай в неделя следобед. А лейди Уидърспун не кани всекиго на своите неделни чайове. Тя организира нещо като салон и човек трябва действително да бъде Някой, за да попадне там. Е, мислиш ли, че ще захвърля всичко това заради няколкостотин лири от вуйчо Реймънд? — И за малко да изръси: по-малко дори от жалките трохи, които ми предлагат ония рапони от „Супърба-Луелин“. — Тъй че това е положението. Сбогом, Ойли, много се радвам, че се запознахме. Трябва да тръгвам — рече Козмо и го стори, оставяйки Ойли да гледа тъпо подире му и да се пита дали не сънува. Естествено, дори измамникът от най-висока класа трябва сегиз-тогиз да очаква провали и разочарования, но той нивга не ще се научи да им се радва. И когато половин час по-късно Гордън Карлайл се прибра при своята по-добра половинка Гърти, видът му вре още навяваше на мисли за завръщащия се от Москва Наполеон.
Гърти, след като изслуша намръщено неговото повествование, изрази мнението, че Козмо е един долен подъл малък плъх, което, разбира се, си беше точно така.
— Тука има нещо шменти-капели — рече тя.
— Мислиш ли, котенце?
— Ъхъ. Положение в обществото значи?
— Така каза.
Гърти издаде нещо, което при по-малко привлекателна дама би се нарекло пръхтене.
— Положение в обществото, виж ми окото! Когато се разделихме, той тръгна на среща с агента си, нали? Е, и графика да ни беше нарисувал, пак нямаше да е по-ясно какво е станало там. Агентът му е казал, че има предложение от киното.
— А стига!
— Без съмнение. И явно трябва да е било голямо.
— Хич не се и сетих за това. Ами да, права си. Това обяснява всичко.
— И не отива в никакъв Борнмът — кой, по дяволите, ходи в Борнмът? — а отива в онова Давтейл… какво беше… за да се опита да щипне писмото от дъртия Икнъм. Защото, ако успее да го докопа и унищожи, на света няма да остане нищо, което да доказва, че авторът е друг, а не той. Та сега не ни остава друго, освен и ние да тръгнем за Давтейл и да свием писъмцето преди него.
— Май усещам накъде биеш. Пипнем ли го, добре ще се наредим.