— И още как. Само кръстосваме крака и гледаме как приятелчето Уиздъм наддава за него от едната страна, а Бастабъл — от другата. И едва ли ще е трудно да открием къде Икнъм държи проклетото нещо. Ще претърсим стаята му сантиметър по сантиметър и ако не е там, значи го разнася със себе си. Тогава го халосваме с палка по лимона и му пребъркваме джобчетата, нали ме разбираш?
Ойли я разбираше. Гърти трудно можеше да бъде по-ясна и изчерпателна. Той разчувствано си пое дъх и дори най-късогледият можеше да зърне блясъка на любовта в очите му.
— Каква утеха и подкрепа си ми ти, котенце — рече той.
— Старая се да бъда — отвърна добродетелно Гърти. — Мисля, че от една съпруга това се очаква.
14.
Два дни след като лешоядите решиха да се спуснат над Хамър Хол, една малка процесия се появи от парадния вход на Хамър Лодж, провинциалната резиденция на сър Реймънд Бастабъл. Начело вървеше госпожа Фийби Уиздъм, следвана от местния ветеринарен лекар, следван на свой ред от Албърт Пийсмарч. Ветеринарят се качи в колата си и след няколко последни окуражителни слова я подкара. Той бе повикан заради кокер шпаньола на госпожа Уиздъм, Бенджи, който, както често става с кокер шпаньолите, беше преял като свиня, Фийби и Албърт, и двамата прекарали нощта край постелята на болника, очевидно силно се нуждаеха от отдих и почивка, но духът им бе висок и те се взираха един в друг с нежност и разбиране, като стари бойни другари, преминали рамо до рамо през огън и вода.
— Просто не знам как да ти благодаря, Пийсмарч — рече Фийби.
— Не съм сторил кой знае какво, госпожо.
— Господин Спаръл каза, че ако не си бил ти да накараш бедното ангелче да глътне разтворената горчица, за да повърне, е могло да се случи най-лошото.
На Албърт Пийсмарч му хрумна мимолетната мисъл, че най-лошото не би могло да бъде много по-лошо от реакцията на пострадалия след поглъщане на спасителния цяр. Той не се съмняваше, че тя ще остане завинаги запечатана с фотографска точност в клетките на паметта му дори когато днешният ден потъне безвъзвратно в миналото, точно както изригването на Големия гейзер в парка Йелоустоун15 никога не се изтрива от спомените на туриста, имал щастието да го наблюдава.
— Щастлив съм, че съм успял да ви угодя, госпожо — отвърна той, припомняйки си гладката фраза, която бе научил от Когс, иконома на лорд Икнъм, по време на стажа си за високия пост, който понастоящем заемаше. И като се сети за лорд Икнъм, си даде сметка колко прав е бил прозорливият пер, съветвайки го да не пести усилия, що се отнася до постигане на дружески взаимоотношения с чревоугодното четириного. Защото (освен ако не се намираше в жестоко заблуждение) във взора на Фийби, прикован в неговия, проблясваше нова светлина — светлината, която вероятно е съзирал всеки рицар от Кръглата маса на крал Артур в очите на поредната изпаднала в беда девица, докато е отупвал праха от ръцете си след разправата с дракона, който не досаждал. Всенощното бдение ги бе сближило и той почувства у себе си порив към онова, което неговият наставник бе нарекъл „системата Икнъм“. Дали моментът да пристъпи към нея не бе назрял?
Смяташе, че е запаметил добре упражнението. Как точно беше? А, да. Приближаваш решително, сграбчваш за китката, поразклащаш малко, притискаш до гърдите си и обсипваш с изгарящи целувки извърнатото нагоре лице. Всичко изглеждаше съвсем просто, но все пак той се поколеба. И както става винаги, когато човек се колебае, моментът отмина. Преди да успее да събере кураж и да стори нещо по същество, тя вече бе започнала да говори за топло мляко с една малка капчица бренди в него, както го беше препоръчал Господин Спаръл, ветеринарят.
— Ще сгрееш ли в една тенджерка, Пийсмарч?
Албърт Пийсмарч въздъхна. За да пусне в действие системата Икнъм с някаква надежда на успех, един мъж се нуждае от нещо като вдъхновение и не може да разчита да се изяви в най-добра светлина, когато в разговора се е вмъкнал мотивът с тенджерката. Самият Ромео би се обезсърчил, ако в първите реплики на сцената от балкона Жулиета започнеше да му говори за тенджерки.
— Много добре, госпожо — рече той унило.
— А след това трябва да си полегнеш. Имаш нужда от една хубава почивка.
— Тъкмо се канех да предложа същото и на вас, госпожо.
— Да, наистина се чувствам уморена. Но първо искам да поговоря с лорд Икнъм.
— Виждам, че негово благородие лови риба на езерото, госпожо. Мога ли да предам някакво съобщение?
— Не, благодаря ти, Пийсмарч. Става дума за нещо, което трябва да му кажа лично.
— Много добре, госпожо — каза Албърт Пийсмарч и отиде да подгрява тенджерки с натежалото сърце на човек, който съзнава, че е изтървал влака. Може би в този миг в ушите му звънтяха словата на Джеймс Греъм, първи маркиз на Монроуз16:
15
Най-старият национален парк в САЩ, създаден през 1872 г. върху огромна площ в щата Уайоминг. — Б.пр.
16
Английски поет (1612–1650). Цитираният стих е от поемата му „Моя скъпа и единствена любов“