Или пък, може би не.
Каквото представляваше плетенето за стария господин Саксби, това бе риболовът за лорд Икнъм. Той все още не бе уловил нищо, нито очакваше улов, но да седи в плоскодънната лодка, да наблюдава кротналата се плувка и белите облаци, носещи се по синьото небе, да чувства как лекият западен ветрец гали слепоочията му — всичко това му помагаше да мисли, а събитията в Хамър Хол напоследък му даваха много материал за размисъл. Неотдавнашното нашествие на лешояди не бе убягнало от вниманието му, а дори и да беше, фактът, че през последните два дни стаята му на два пъти бе обръщана с главата надолу, във всички случаи щеше да му направи впечатление. Стаите не се обръщат сами с главата надолу. Зад този процес трябва да има някаква движеща сила и ако наоколо се навъртат лешояди, човек знае накъде да насочи подозренията си.
Като изключим досадата от това, че трябваше да разтребва след тях, пристигането на въпросните птици по-скоро радваше, отколкото тревожеше лорд Икнъм. Той обичаше край него постоянно да се случват неща и затова намираше набега на Козмо, последван непосредствено от този на съпрузите Карлайл, за приятна промяна в едно иначе скучно гостуване. Винаги търсещ компанията на човешки същества, той чувстваше определен недостиг от нея в Хамър Хол. След онова, което се бе случило, трудно можеше да седне на сладки приказки с Бийфи Бастабъл, Албърт Пийсмарч бе труден за намиране, Джони Пиърс пък, разкъсван от терзания по своята Белинда, през последната седмица бе жива мъка в ролята на събеседник.
Тъй че в крайна сметка, разсъждаваше той, може би не беше толкова зле човек да разполага с някой и друг лешояд наоколо. От това нещата живваха. Но въпросът, който го озадачаваше относно настоящата партида, бе какво я водеше в Хамър Хол и защо, озовавайки се тук, на мига започваха да ровят в стаята му. По всичко личеше, че стръвно търсят онова писмо на младия Козмо, но той не се сещаше за нито една причина, поради която то да представлява някаква ценност за тях. Също като Ойли и той веднага се бе сетил, че Козмо може чисто и просто да напише друго писмо, което да има същия ефект като първото. Чудни пилета бяха тия лешояди.
Друго нещо, което го хвърляше в недоумение, бяха явно хладните отношения помежду им. Не можеше да се сбърка дълбоката отчужденост между господин и госпожа Карлайл, от една страна, и Козмо Уиздъм, от друга. Човек би очаквал от едни лешояди, щом се струпат някъде, да бъдат сговорна дружинка, постоянно обменяща си идеи и бележки за благото на общото дело. Но всеки път, когато очите на Гордън Карлайл се спираха върху Козмо Уиздъм, те го правеха с неприязън, а когато Козмо минаваше покрай Гордън Карлайл във фоайето, той не даваше никакъв признак, че го вижда. Много странно.
От тези размишления го изтръгна звукът на собственото му име и вдигайки глава, той зърна застаналата на брега Фийби. С известна неохота, тъй като точно сега предпочиташе да бъде сам, си смота въдицата и загреба към брега. Когато слезе от лодката и се озова лице в лице с нея, остана твърде впечатлен от вида й. Той му напомни ония жени, които бе виждал в Монако да се измъкват със сетни сили в утринния въздух след прекарана край рулетката в казиното нощ.
— Скъпа моя Фийби — възкликна той, — изглеждаш, сякаш ей сегичка ще се разпаднеш по шевовете, ако мога да си позволя една лична забележка. Направо не мога да позная предишното ведро момиче. Какво има?
— Цяла нощ не съм мигнала заради Бенджи, Фредерик. Милата душичка беше ужасно зле. Беше изял нещо лошо.
— Господи, страшно съжалявам да го чуя. По-добре ли е вече?
— Да, благодарение на Пийсмарч. Той беше просто чудесен. Но сега съм дошла да поговорим за нещо друго, Фредерик.
— За всичко, което пожелаеш, скъпа. Имаш ли предвид някаква определена тема? — попита лорд Икнъм с надеждата, че не го е повикала да продължат вчерашния си разговор за Козмо, за това колко бил отслабнал и колко странно било, че идвайки в Давтейл Хамър е решил да отседне в замъка, а не при майка си в Хамър Лодж. Едва ли можеше да й каже, че Козмо е там, защото му е необходимо да бъде на място, та да му е по-сгодно да се рови из хорските стаи.
— Става дума за Реймънд, Фредерик.
— О, Бийфи? — рече с облекчение лорд Икнъм.
— Ужасно се притеснявам за него.